Изглежда невъзможно насред тази вакханалия Феранте да е помислил за Лилия, понеже от него бихме очаквали да е загрижен само за собствената си невредимост. Не зная дали Роберто си е дал сметка, че нарушава законите на правдоподобното, но само и само да не остави да погине онази, на която бе дарил сърцето си, трябваше да отпусне сърце и на Феранте — та макар и за миг.
И така, Феранте повлича Лилия на палубата — и какво прави? Опитът учеше Роберто, че би трябвало да я привърже здраво към някоя дъска, да я остави да се плъзне в морето и да се уповава, че дори зверовете от Преизподнята не биха отказали пощада на такава красота.
Подир което Феранте грабва и той парче дърво и се кани да го привърже към себе си. В този момент обаче на палубата изниква, Бог знае как отскубнал се от своя стълб на мъченията при бъркотията в трюма, с ръце, още приковани една към друга, по-подобен на мъртвец, нежели на жив, но с очи, оживени от омразата, Бикара.
Бикара, който през цялото време на плаването е останал като кучето на Амарилида да се мъчи в пранги, докато всеки ден раната му е била отваряна и после за малко церена; Бикара, който е прекарал тези месеци с една-едничка мисъл: да си отмъсти на Феранте.
Deus ex machina, Бикара се появява отведнъж зад гърба на Феранте, който вече е стъпил с един крак на перилото, вдига ръце и правейки от веригата клуп, ги прехвърля пред лицето на Феранте, като стяга гърлото му. И с вик „С мене, с мене в пъкъла най-после!“ се вижда — почти се чува — как стиска тъй, че шията на Феранте се прекършва, докато езикът изскача от скверните уста и съпровожда сетния им бяс. И бездиханното тяло на екзекутирания, политайки, увлича със себе си като плащ още живото тяло на екзекутора, което победоносно се устремява да срещне вълните във война със сърцето си, най-сетне в мир.
Роберто не съумя да си представи чувствата на Лилия при тази гледка и призова надеждата да не е видяла нищо. Понеже не помнеше какво се бе случило с него от мига, в който бе всмукан от халата, не успяваше да си въобрази и какво можеше да се е случило с нея.
Всъщност беше така обладан от дълга да изпрати Феранте на справедливото му възмездие, че реши да проследи най-напред неговата участ в задгробния свят. И остави Лилия в огромния въртоп.
Безжизненото тяло на Феранте бе изхвърлено междувременно на пуст плаж. Морето беше спокойно като вода в чаша и по брега нямаше и следа от прибой. Всичко беше обвито в лека омара, както става, когато слънцето вече се е скрило, но нощта още не е влязла във владение на небето.
Непосредствено след плажа, без дървета или храсти да бележат края му, се виждаше изцяло минерална равнина, дето дори онова, което отдалеко изглеждаше като кипариси, се откриваше после като оловни обелиски. На хоризонта, къмто запад, се издигаше планинско възвишение, вече притъмняло за погледа, ако не се съзираха тук-там огънчета по склоновете, които му придаваха изглед на гробище. Над този масив тегнеха дълги черни облаци с търбух от гаснещи въглени, с устойчиви и плътни очертания, като онези кости от сепия, които се появяват в някои картини или рисунки, дето като ги погледнеш после накриво, се сгърчват във форма на череп. Между облаците и хълма небето пазеше още жълтеникави оттенъци — като да беше последното въздушно пространство, още докоснато от умиращото слънце, ако не беше усещането, че този сетен напън за залез не бе имал никога начало и нямаше да има никога край.
Там, където равнината започваше да минава в склон, Феранте забеляза малка редица човеци и се запъти към тях.
Човеци — или същества, така или иначе, човешки — бяха наглед отдалеч, но когато Феранте ги приближи, видя, че ако човеци бяха били, сега по-скоро бяха станали — или бяха на път да станат — пособия за анатомически амфитеатър. Така ги искаше Роберто, защото помнеше, че бе посетил веднъж едно от тези места, където група лекари с тъмни облекла и червендалести лица, с ярки венички по носа и бузите бяха наобиколили сякаш в акт на заколение един труп, та да изложат навън онова, което беше вътре, и да открият у мъртвите тайните на живите. Отстраняваха кожата, режеха месата, оголваха костите, разнищваха сплитовете на нервите, развързваха възлите на мускулите, отваряха органите на сетивата, разполагаха разделени всички ципи, разединени всички хрущяли, обособени всички карантии. След като разграничеха всяка фибра, изолираха всяка артерия, откриеха всеки костен мозък, показваха на присъстващите жизнените работилници: ето, казваха, тук се готви ядивото, тук се пречиства кръвта, тук се разпределя храната, тук се образуват хуморите, тук се закаляват духовете… И някой до Роберто бе подметнал глухо, че не другояче ще постъпи природата подир нашата земна смърт.