Но някакъв Бог анатом бе белязал по различен начин обитателите на острова, които сега Феранте виждаше все по-отблизо.
Първият беше тяло, лишено от кожа, с изопнати ленти на мускулите, с ръце в жест на сломение, със страдалческо лице към небето, само череп и скули. На втория обелката на китките едва се държеше увиснала на възглавничките на пръстите, като ръкавица, а на краката се подгъваше под коляното като мек ботуш.
На трети първо кожата, после мускулите бяха така разперени, че цялото тяло, а най-вече лицето, приличаше на разтворена книга. Сякаш това тяло искаше да покаже кожа, плът и кости в едно и също време, трижди човешко и трижди смъртно; ала изглеждаше като насекомо, на което тези дрипели бяха крилете, ако на острова да бе имало вятър да ги развее. Но тези криле се движеха не по силата на въздуха, замрял в сумрака: полюляваха се едва-едва при движенията на безсилното тяло.
Недалеч един скелет се подпираше на лопата, може би да копаеше трапа си, с очни кухини към небето, с гримаса в извитата дъга на зъбите, умолявайки сякаш с лявата ръка за милост и утеха. Друг приведен скелет излагаше заднишком огънатия стълб на гръбнака си, пристъпвайки отсечено с костеливи ръце, похлупили склоненото лице.
Един, който Феранте видя само гърбом, още имаше власи по оглозгания си череп, по подобие на шапка, нахлупена там със сила. Но периферията (бледа и розова като морска раковина), филцът, който поддържаше козината, беше образуван от ципата, срязана на височината на тила и прегъната нагоре.
Имаше някои, на които почти всичко им бе смъкнато и напомняха скулптури само от нерви; и върху чвора на шията, вече безглава, се развяваха онези, които някога бяха пущали коренища в мозъка. Краката приличаха на плетеница от ракита.
Имаше други, които с отворени кореми оставяха да туптят черва с цвят на минзухар, като жални лакомници, нагълтали зле смлени шкембета. Там, дето бяха имали пенис, вече обелен и сведен до някаква жилчица, се кандилкаха само спаружените тестикули.
Феранте видя и такива, които бяха вече само вени и артерии, подвижна лаборатория на алхимик, тръбички и цевички във вечно движение, та да дестилират безкръвната кръв на тези светулки, избледнели на светлината на едно отсъстващо слънце.
Стояха тези тела в дълбоко и горестно мълчание. У някои се съзираха белезите на много бавно преображение, което от статуи от плът ги изтъняваше до статуи от фибри.
Последното от тях, одрано като някакъв свети Вартоломей289, държеше високо в десница още кървящата си кожа, провиснала като окачен плащ. Още се разпознаваха по нея лицето с дупките на очите и ноздрите и пещерата на устата, които приличаха на сетните разтопения на восъчна маска, изложена на внезапна топлина.
Този човек (или по-скоро беззъбата и разкривена уста на неговата кожа) заговори на Феранте.
— Зле дошъл — му рече — в Земята на Мъртвите, която ние наричаме Остров Везалия290. Скоро и ти ще последваш нашата участ; не мисли обаче, че всеки от нас угасва с бързината, дарена от гроба. Според присъдата си всеки бива доведен до свой собствен стадий на разложение, сякаш да ни бъде дадено да вкусим унищожението, което за всекиго би било най-голямата радост. О, какво блаженство, да си се представяме като мозъци, които, едва докоснати, да се скашкват, дробове, които да се раздират при първия повей на въздух, който още да ги напъне, кожи, които на всичко да поддават, мекоти, които да се размекват, тлъстини, които да се втечняват! Но не. Така, както ни виждаш, сме достигнали всеки до своето състояние, без да го забележим, по недоловимо изменение, в хода на което всяко наше влакно се е топило в течение на хиляди и хиляди, и хиляди години. И никой не знае до каква степен ни е отредено да чезнем, тъй че онези, които виждаш там, останали само кости, се надяват още да могат мъничко да умрат, и може би от хилядолетия креят в очакване; други, като мен, са в сегашния си лик не зная вече откога — защото в тази все предстояща нощ сме изгубили всяко чувство за отминаването на времето — и въпреки това още се надявам да ми бъде дадено бавно-бавно унищожение. Така всеки копнее за разлагане, което — добре знаем — не ще бъде никога пълно, все надявайки се, че вечността за нас още не е започнала, макар и боейки се, че сме в нея още от нашето отколешно стъпване на тази земя. Приживе мислехме, че адът е мястото на вечното отчаяние, понеже така ни бяха казвали. Уви, не: той е мястото на една неугасима надежда, която прави всеки ден по-лош от другия, защото тази жажда, която се поддържа у нас жива, не намира нивга утоление. Тъй като имаме винаги искрица тяло, а всяко тяло се стреми към растеж или към смърт, не преставаме да се надяваме — и само така нашият Съдник е отсъдил да можем да страдаме in saecula.
289
Свети Вартоломей — един от дванайсетте апостоли, проповядвал християнството в Индия, където според преданието понесъл мъченическа смърт: бил одран и разпнат, както се и изобразява иконографски. — Б.пр.
290