Ала чукарът беше нажежен под нежния хълбок и дишайки с мъка, вместо да разхлажда вътрешния зной, привличаше към себе си зноя на въздуха.
Надяваше се, че недалеч игриви ручейчета бликат от сенчести канари, но тези видения не смекчаваха, а възпламеняваха жаждата й. Искаше да отправи молитва за помощ към Небето, но с пресъхналия език, слепнал за небцето, възгласите пресекваха във въздишки.
А времето минаваше, бичът на вятъра я дращеше с нокти на граблива птица, и тя се боеше (повече, отколкото че ще умре), че ще живее, докато действието на елементите я обезобрази, превръщайки я в обект на отвращение, а не вече на любов.
Да беше се добрала до някое кладенче, до някое поточе с живителна вода, то приближавайки към него устни, би съгледала очите си, някога две живи звезди, които обещаваха живот, станали сега две страховити затъмнения; и това лице, където Амурчетата прекарваха в игри, сега ужасяващо обиталище на отвратителността. Да беше дори допълзяла до някое мочурище, очите й щяха да излеят в него, от жал към собствената й окаяност, повече капки, отколкото биха поели устните.
Така поне Роберто караше Лилия да мисли за себе си. Но изпита досада. Досада от нея, която, на крачка от смъртта, се терзаеше за красотата си, както често се разказваше в Романите; досада от самия себе си, задето не съумяваше да погледне в лицето, без хиперболи на ума, своята любов, която умираше.
Каква можеше да бъде наистина тук Лилия? Как би изглеждала, ако се снемеше от нея мъртвешката дреха, изтъкана от думи?
От теглилата на дългото пътуване и корабокрушението косите й можеше да са станали кълчищни, белязани от бели нишки; гръдта й положително беше изгубила криновете си, лицето й бе изорано от времето. Сбръчкани бяха сега гушката и шията.
Но не, да възпява така нея, която вехнеше, означаваше още да се доверява на поетичната машина на отец Емануеле… Роберто искаше да види Лилия, каквато наистина беше. С клюмнала глава, с блуждаещи очи, които, смалени от болката, се показваха твърде отдалечени от основата на носа — вече изтънял и изострен, — натежали от подпухналост, е ъгълчета, белязани от сноп бръчици, следи, оставени от врабче по пясъка. Ноздрите леко разширени, едната малко по-месеста от другата. Устата напукана, с цвета на аметист, с две дъгообразни бразди отстрани, горната устна малко издадена, повдигната да открие две зъбчета вече не от слонова кост. Кожата на лицето кротко унила, две морни гънки под брадичката, да унизят рисунъка на шията…
И все пак този посърнал плод той не би го заменил за всичките ангели небесни. Обичаше я и така, нито че беше различна можеше да знае, когато я бе обикнал, искайки я, каквато беше, зад завесата на нейния черен воал в една далечна вечер.
Бе се оставил да се подведе През корабокрушенските си дни, бе я желал хармонична като системата на сферите; но вече му бяха казали (не бе дръзнал, да изповяда и това на отец Каспар), че може би дори планетите не изминават своя път по съвършената линия на кръг, а по някаква своя кривогледа обиколка около слънцето.
Ако красотата е ясна, любовта е загадъчна: той откриваше, че обича не пролетта, а всяко от годишните времена на любимата, още пожелана в своя есенен залез. Беше я обичал винаги заради това, което беше и би могла да бъде, и само в този смисъл да обичаш, означаваше да дариш себе си, без да очакваш отплата.
Бе се оставил да бъде отвлечен от своето вълногласно заточеничество, дирейки все някакво друго свое аз: най-лошо у Феранте, най-добро у Лилия, с чийто блясък желаеше да заблести. А да обича Лилия, означаваше да я иска такава, какъвто самият той беше — предадени и двамата на рушението на времето. Дотогава бе използвал нейната красота, за да подклажда омърсението на своя ум. Бе я карал да говори, влагайки в устата й думите, които той искаше и от които беше пак недоволен. Сега щеше да я иска близо до себе си, влюбен в нейната измъчена хубост, в сладостната й изпосталялост, в обезкървеното й изящество, в обезсилената й прелест, в мършавата й голота, за да я гали грижовно и да слуша словата й, нейните слова, а не онези, които той й бе заел.
Трябваше да я има, лишавайки се от себе си.
Но беше късно да отдаде същинската почит на своя болен идол.
От другата страна на Острова във вените на Лилия пропълзяваше втечнена Смъртта.
39.
Екстатично Небесно Пътуване291
Така ли трябваше да се завърши един Роман? Романите не само пришпорват омразата, та да ни позволят най-сетне да се насладим на поражението на онези, които мразим, а приканват също към състрадание, та да ни отведат после да открием вън от опасност онези, които обичаме. Романи, които да свършват толкова лошо, Роберто не беше чел никога.
291