Освен ако Романът не беше още свършил и държеше в запас таен Герой, способен на стъпка, въобразима само в Страната на Романите.
От любов Роберто реши да извърши тази стъпка, като влезе самият той в своя разказ.
Ако аз бях вече пристигнал на Острова, казваше си, сега можех да я спася. Само моят мързел ме задържа тук. Сега сме и двамата закотвени в морето, копнеещи по противоположните брегове на една и съща земя.
И все пак не всичко е загубено. Аз я виждам да издъхва в същия този момент, но ако в същия този момент достигнех Острова, бих бил там един ден преди тя да пристигне, готов да я чакам и да я избавя от гибел.
Не е толкова важно, че ще я поема от морето в мига, в който вече е на път да изпусне последната си въздишка. Наистина знае се, че когато тялото стигне до тази стъпка, едно силно вълнение може да му придаде нова лимфа; и са били виждани умиращи, които, научавайки, че причината за нещастието им е отстранена, са разцъфтявали отново.
А какво по-голямо вълнение за тази умираща от това да намери жив любимия човек! Наистина не би трябвало дори да й разкривам, че съм различен от оногова, когото е обичала, защото на мен, а не на другия се отдаде тя; бих заел чисто и просто мястото, което ми се полагаше от самото начало. И не само това, ами и без да си даде сметка, Лилия би почувствала в моя поглед една различна любов, чиста от всякаква похот, трептяща от преданост.
Възможно ли е, би се запитал всеки, Роберто да не е размислил над факта, че това избавление му бе позволено само ако наистина достигнеше Острова до края на деня, най-много през първите часове на идната утрин — нещо, което най-скорошните му опити не сочеха като вероятно? Възможно ли е да не си е давал сметка, че крои планове да стъпи наистина на Острова, за да намери онази, която се появяваше там само по силата на неговия разказ?
Но вече видяхме, че след като беше започнал да мисли за една Страна на Романите, напълно чужда на собствения му свят, Роберто накрая беше стигнал дотам да слее без труд двете вселени и беше объркал законите им. Мислеше, че може да пристигне на Острова, защото си го представяше, и да си представи нейното пристигане в момента, когато той е вече там, защото така искаше. От друга страна, тази свобода да иска събития и да ги вижда осъществени, която прави така непредвидими Романите, Роберто сега я пренасяше в собствения си свят: най-сетне щеше да пристигне на Острова по простата причина, че ако не пристигнеше, нямаше да знае вече какво да си разказва.
Около тази идея, която всеки, дето не ни е проследил дотук, би сметнал за обезумление или умопомрачение, както и ще (или е щял) да го нарече, сега той разсъждаваше математически, без да си спестява никоя от вероятностите, които разумът и предпазливостта му подсказваха.
В нощта преди битката генералът предначертава действията, които неговите войски ще извършат на следващия ден, и не само си представя трудностите, които биха могли да възникнат, и произшествията, които биха могли да нарушат плановете му, а и се поставя на мястото на противниковия генерал, за да предвиди ходове и контраходове и да държи в ръце бъдещето, действайки съобразно онова, което другият би могъл да подготвя съобразно тези съобразности. Така Роберто претегляше средствата и резултатите, причините и следствията, различните „за“ и „против“.
Трябваше да изостави идеята да плува към хребета и да го премине. Вече нямаше как да различи подводните проходи и можеше да се добере до откритата част само натъквайки се на невидими клопки, положително смъртоносни. И най-сетне, дори при положение, че успееше да го достигне — било то над или под водата, — не беше речено, че ще може да върви по него с жалките си гамаши и че той не криеше урви, в които би пропаднал, без повече да излезе.
Можеше значи да се добере до Острова само ако повтореше пътя на лодката, т.е. да заплува на юг, следвайки отдалеч брега на залива горе-долу на разстоянието на Дафна, за да свърне после, след като заобиколи южното възвишение, на изток, докато не стигне до дълбея, за който му бе говорил отец Каспар.
Проектът не беше разумен, и то по две причини. Първо, дотогава с мъка беше успявал да доплува до границата на хребета и там силите вече го напускаха; така че нямаше основание да смята, че би могъл да измине разстояние поне четири или пет пъти по-голямо — при това без въже, и не защото не разполагаше с толкова дълго, а защото този път, ако отиваше, то беше за да отиде, и не стигнеше ли дотам, нямаше смисъл да се връща обратно. И, второ, да плува на юг, означаваше да се движи срещу течението, а вече знаеше, че силите му позволяваха да му се съпротивлява едва в разстояние на няколко загребвания; тогава щеше да бъде повлечен неумолимо на север, отвъд северния нос, отдалечавайки се все повече от Острова.