След като изчисли сурово възможностите (след като призна, че животът е кратък, изкуството ширно, случаят мигновен и опитът несигурен), си каза, че е недостойно за един благородник да се отдава на такива жалки сметки като някакъв буржоа, пресмятащ възможностите, които е имал, проигравайки на зарове скъпернически спастреното.
Или, каза си, изчисление трябва да се направи, ала нека бъде величаво, щом величава е мизата. Какво губеше той в облога? Живота си. Но неговият живот, след като така и не бе успял да напусне кораба, не тежеше много, особено сега, когато към самотата щеше да се прибави съзнанието, че е изгубил нея завинаги. А какво печелеше, ако издържеше изпитанието? Всичко: радостта да я види отново и да я спаси, във всеки случай да умре върху нея, мъртва, покривайки тялото й с плащаница от целувки.
Вярно, облогът не беше равностоен. Имаше повече изгледи да погине в начинанието, отколкото да достигне сушата. Но и в този случай жребият беше изгоден: като да му бяха казали, че има хиляди възможности да изгуби една мизерна сума срещу една-единствена да спечели несметно съкровище. Кой не би приел?
Накрая бе осенен от друга идея, която намаляваше чрезмерно риска за него в играта, нещо повече, сочеше го като победител и в двата случая. Нека приемеше дори, че течението щеше да го повлече в противоположната посока. Е добре, отминеше ли веднъж другото възвишение (знаеше го от опита, който беше направил с дъската), реката щеше да го понесе по протежение на меридиана…
Ако се оставеше да се носи по повърхността на водата, с очи към небето, той нямаше да види никога повече слънцето да се движи: щеше да се полюлява по ръба, който делеше днешния ден от предишния, извън времето, в едно вечно пладне. А спреше ли времето за него, щеше да спре и на Острова, забавяйки до безкрай Нейната смърт, защото вече всичко, което се случваше на Лилия, зависеше от неговата воля на разказвач. Замреше ли на предела той, замираше на предела премеждието на Острова.
Най-проницателен хиазъм, в края на краищата. Тя щеше да се намери в същото положение, в което беше останал той в продължение на вече неизчислимо време, на два разтега от Острова. Изгубвайки се в океана, щеше да й дари онова, което беше съставлявало неговата надежда, щеше да я държи увиснала на ръба на едно нескончаемо желание — и двамата без бъдеще, а значи и без предстояща смърт.
После се бе унесъл да рисува във въображението си какво щеше да бъде пътешествието му и поради сплавянето на вселените, което вече бе утвърдил, го чувстваше, сякаш беше и пътешествието на Лилия. Тъкмо невероятното приключение на Роберто щеше да осигури и на нея едно безсмъртие, което канавата на дължините не би й позволила иначе.
Щеше да поеме на север с кротка и равномерна скорост: от дясно и от ляво щяха да се нижат дните и нощите, сезоните, затъмненията и приливите, най-нови звезди щяха да пресичат небесата, носейки бедствия и сътресения на империи, монарси и патриарси щяха да побеляват и изчезват в повеи прах, всички вихри на вселената щяха да извършват своите ветрени обиколки, други звезди щяха да възникват от всесъжението на стародавните… Наоколо му морето щеше да се развилнява и сетне смирява, пасатите щяха да въртят своите въртележки, а за него нищо нямаше да се променя в онази безметежна бразда.
Щеше ли да се спре един ден? Доколкото си спомняше от картите, никоя друга земя, която да не беше Соломоновият Остров, не можеше да се простира на тази дължина, поне докато тя не се съединеше — на Полюса — с всички останали. Но ако един кораб, при попътен вятър и с гора от ветрила, употребяваше месеци, месеци и месеци, за да измине път, равен на онзи, който той замисляше да предприеме, колко щеше да трае неговият? Може би години, преди да достигне мястото, където не знаеше какво би било с деня и нощта и с хода на вековете.
Но междувременно щеше да почива в една любов, толкова тънка, та да не се грижи, че губи устни, ръце, зеници. Тялото щеше да се изпразни от всякаква лимфа, кръв, жлъчка или слуз, водата щеше да влезе в него през всяка пора; прониквайки в ушите, щеше да покрие мозъка със солена кора, щеше да замени стъклената влага на очите, щеше да нахлуе в ноздрите, за да разтвори всяка следа от земния елемент. В същото време слънчевите лъчи щяха да го подхранват с огнени частици, а те щяха да изтъняват течността в една само роса от въздух и огън, която по силата на симпатията щеше да бъде призована към висините. И той, вече лек и летлив, щеше да се издигне, за да се слее първо с духовете на въздуха, после с тези на слънцето.