Същото щеше да бъде и с нея, в спрялата светлина на онази скала. Щеше да се разстели като злато, ковано до най-въздушното острие.
Тъй в хода на дните щяха да се слеят в съзвучие. Миг след миг щяха да бъдат наистина един за друг като твърдите рамена на пергела, всеки да откликва на движението на другаря си, единият да се навежда, когато другият блуждае надалеч, да се изправя отново, когато другият се върне.
Тогава и двамата щяха да продължат своето пътуване в настоящето, устремени към светилото, което ги очакваше, прашец от атоми сред другите телца на космоса, вихър сред вихрите, вече вечни като света, защото са извезани от пустота. Помирени със своята съдба, защото движението на земята носи злини и страхове, но трептенето на сферите е невинно.
Значи облогът щеше да му даде във всеки случай победа. Не биваше да се колебае. Но не биваше също и да се гласи за триумфалната саможертва без набор от подобаващи ритуали. Роберто поверява на записките си последните действия, които се готви да извърши, а колкото до останалото, ни оставя да гадаем жестове, времена, ритми.
Като първо освободително пречистване употреби почти час, за да отмести донякъде решетката, която отделяше палубата от подпалубното пространство. После слезе и взе да отваря всяка клетка. Постепенно с изкореняването на тръстиките292 бе връхлетян от всеобщо пърхане на крила и трябваше да се предпази, вдигайки ръце пред лицето си, но заедно с това викаше „къш, къш!“ и подканяше пленниците, чак буташе с ръце кокошките, които се щураха, без да могат да намерят изхода.
Докато накрая, като се качи отново на палубата, не видя многочисленото ято да се издига през гората на мачтите и не му се стори, че за няколко секунди слънцето се покрива с всички цветове на дъгата, пресечени от синята ивица на морските птици, стекли се любопитно да се присъединят към празненството.
После изхвърли в морето всички часовници, без дори да помисли, че губи ценно време: заличаваше времето, за да си благоразположи едно пътуване срещу времето.
Най-сетне, за да си пресече пътя за всякакво отстъпление, струпа на палубата, под грота, пънчета, дъсчици, празни бъчви, напръска ги с маслото от всички светилници и ги подпали.
Надигна се първият огнен език, който веднага облиза ветрилата и такелажа. Когато се увери, че кладата се подхранва със собствена сила, се приготви да си вземе сбогом.
Беше още гол, откакто бе започнал да умира, превръщайки се в камък. Гол дори от въжето, което не трябваше вече да ограничава пътуването му, се спусна в морето.
Опря нозе о дървото, оттласна се напред, за да се отдели от Дафна, и след като обходи хълбока й до кърмата, се отдалечи завинаги от нея, към едно от двете щастия, което положително го очакваше.
Преди още съдбата — и водите — да са решили за него, ми се иска, поспирайки се час по час да си поеме дъх, да е пробягвал с поглед от Дафна, на която махаше за сбогом, до Острова.
Там, над линията, очертана от върхарите на дърветата, с поглед вече най-зорък, би трябвало да е видял да се издига в полет — като стрела, която иска да прониже слънцето — Гълъбът с Цвят на Портокал.
40.
Колофон
Това е. А какво е станало после с Роберто, не зная, нито мисля, че ще може някога да се узнае.
Как да се извлече роман от история, при това толкова романна, след като не се познава нейният край — или по-скоро същинското й начало?
Освен ако историята за разказване е не тази на Роберто, а на неговите записки — въпреки че и тук трябва да се върви по догадки.
Струва ми се очевидно, че ако записките (впрочем откъслечни, от които извлякох разказ или поредица пресичащи се или нанизващи се разкази) са стигнали до нас, то е, защото Дафна не е изгоряла напълно. Кой знае, може би огънят едва е опалил мачтите, а после е замрял в безветрения ден. Или пък нищо не изключва няколко часа по-късно да се е излял пороен дъжд, който да е угасил кладата…
Колко е останала там Дафна, преди някой да я намери и да открие писанията на Роберто? Изказвам две хипотези, и двете фантастични.
Както вече споменах, няколко месеца преди тази история и по-точно през февруари 1643 Абел Тасман, след като потеглил от Батавия през август 1642, достигнал онази Вандиймънова земя, която щяла после да стане Тасмания, зърнал само отдалеч Нова Зеландия и се насочил към островите Тонга (вече достигнати в 1615 от Ван Схаутен и Ле Мер и наречени Кокосови острови и Остров на предателите293), продължил на север и открил група островчета, опасани с пясък, като ги отбелязал на 17,19 градуса южна ширина и 201,35 градуса дължина. Няма да се хващаме тук да спорим за дължината, но ако предположенията ми са верни, тези острови, които той нарекъл Prins Willelms Eijlanden, не ще да са били далеч от Острова от нашата история.
292