Не зная дали Блай е чел изявленията на господин Бюаш, ала сред английските мореплаватели положително се е говорело с яд за тази проява на арогантност на френските братовчеди, които се биели в гърдите, че са открили неоткриваемото. Французите имали право, но Блай може и да не го е знаел или да не го е искал. Та възможно е да е повярвал, че е сложил ръка на документ, който не само опровергавал французите, а и щял да увенчае него като откривател на Соломоновите острови.
Бих си представил, че най-напред е благодарил мислено на Крисчън Флечър и другите бунтовници, задето грубо го натирили по пътя на славата, после като добър патриот е решил да премълчи пред всички за краткото си отклонение на изток и за своето откритие и да предаде в пълна дискретност книжата в Британското адмиралтейство.
Но и в този случай някой ще да ги е преценил като непредставляващи интерес, лишени от каквато и да било доказателствена сила, и — отново — ще да ги е заточил сред вързопи ерудитски драсканици за книжни плъхове. Блай се отказва от Соломоновите острови, задоволява се да бъде назначен за адмирал заради другите си неопровержими достойнства на мореплавател, и ще умре така или иначе удовлетворен, без да знае, че Холивуд ще го направи ненавистен за потомците.
Даже една от хипотезите ми да ставаше за продължение на разказа, той не би имал край, достоен да бъде разказан, и би оставил всеки читател недоволен и неудовлетворен. Дори и по този начин историята на Роберто не би предлагала някаква морална поука и още бихме седели да се питаме как така му се е случило онова, което му се е случило — стигайки до извода, че в живота нещата се случват, защото се случват, и само в Страната на Романите сякаш се случват по силата на някаква цел или провидение.
Защото, за да извлека някакво заключение, би трябвало да изровя измежду писанията на Роберто една бележка, датираща положително от нощите, в които той още си е задавал въпроси относно възможния Натрапник. Онази вечер Роберто гледаше пак небето. Спомняше си как в Ла Грива, когато бе рухнал от старост фамилният параклис, неговият кармелитски наставник, натрупал опит в Ориента, бе посъветвал да възстановят малкия молитвен дом по византийската мода, като ротонда с един централен купол, а то нямаше съвсем нищо общо със стила, към който бяха привикнали в Монферато. Но старият Поцо не искаше да си пъха носа в работи, касаещи изкуството и религията, и бе послушал съветите на този свят човек.
Виждайки небето на Антиподите, Роберто си даваше сметка, че в Ла Грива, сред пейзажа, заобиколен отвред с хълмове, небесният свод му изглеждаше като купола на параклиса, ясно ограничен от тесния кръг на хоризонта, с едно или две съзвездия, които той беше в състояние да разпознае. Затова макар да знаеше, че гледката се променя от седмица на седмица, тъй като си лягаше рано, не бе имал никога случай да осмисли, че се променяше дори в хода на една и съща нощ. Този купол му се бе струвал винаги и устойчив, и кръгъл, вследствие на което също толкова устойчив и кръгъл си бе представял и всемира.
В Казале, насред една равнина, бе разбрал, че небето е по-обширно, отколкото той смяташе, но отец Емануеле го убеждаваше повече да си представя звездите, описани посредством образи, отколкото да гледа онези, които бяха над главата му.
Сега, зрител антипод изсред безкрайната шир на океана, откриваше един безпределен хоризонт. Във висините над главата си виждаше невиждани досега съзвездия. Онези от своето полукълбо ги четеше според картината, която други вече им бяха определили: тук многоъгълната симетрия на Голямата мечка, там азбучната точност на Касиопея. Но на Дафна нямаше предначертани фигури, можеше да свързва която и да е точка с всяка друга, да извлича образите на змия, на великан, на коси или на опашка на отровно насекомо, после да ги разсейва и да опитва други форми.
Във Франция и Италия наблюдаваше и в небето пейзаж, установен от ръката на монарх, който бе определил линиите на улиците и на пощенските пътища, оставяйки помежду тях петната на горите. А тук беше пионер в непозната земя и трябваше да решава кои пътеки ще свързват един връх с едно езеро, без критерий за избор, понеже още нямаше градове и села в подножието на едното или на бреговете на другото. Роберто не гледаше съзвездията: беше осъден да ги учреди. Плашеше се, че целокупността ще се разположи като спирала, като черупка на охлюв, като вихър.