Тъкмо тук си спомня за една църква, доста нова, видяна в Рим — и това е единственият път, когато ни оставя да се догадим, че е посещавал този град, може би преди пътуването си в Прованс. Тя му се бе сторила твърде различна и от купола в Ла Грива, и от нефовете на църквите, които беше виждал в Казале, геометрично подредени в нервюри и кръстовидни аркади. Сега разбираше защо: сякаш сводът на църквата беше южно небе, увличащо окото да търси все нови линии, по които да пробягва, без нито за миг да се спира за отдих в една централна точка. Под този купол, където и да застанеше, онзи, който гледаше нагоре, се чувстваше винаги в окрайнините.
Сега си даваше сметка, че по някакъв по-неизбистрен начин, не така очевидно театрален, изживяван посредством малки изненади ден по ден, бе изпитал това усещане за отказан отдих първо в Прованс и после в Париж, където всеки посвоему му разрушаваше една увереност и му сочеше един възможен начин да начертае картата на света.
Но внушенията, които получаваше от различни страни, не се сглобяваха в завършен рисунък.
Слушаше за машини, които можеха да променят порядъка на природните явления, така че тежкото да се стреми нагоре, а лекото да пропада надолу, огънят да мокри, а водата да изгаря, сякаш самият създател на вселената беше готов да се поправя и можеше най-сетне да изправи дърветата и цветята срещу сезоните, а сезоните — да подхванат борба с времето.
Ако създателят приемаше да променя становището си, съществуваше ли все още някакъв порядък, който Той да бе наложил на вселената? Може би й бе наложил много, още от самото начало, може би беше склонен да ги променя от ден на ден, може би съществуваше някакъв таен порядък, който да предвожда тази смяна на порядъци и перспективи, но ние да сме предопределени да не го открием никога, а по-скоро да следваме изменчивата игра на тези привидности на порядък, които се преподреждат при всяко ново преживяване.
И тогава историята на Роберто дьо ла Грив би била само историята на един нещастен влюбен, осъден да живее под прекомерно небе, който не е успял да се помири с мисълта, че земята блуждае по протежение на елипса, на която слънцето е само един от фокусите.
Както мнозина ще се съгласят, това е твърде малко, за да се извлече от него история с начало и край.
Най-сетне, ако от тази история речех да направя роман, бих показал още веднъж, че може да се пише единствено ако се вземе като палимпсест някой изнамерен ръкопис — без никога да успееш да се откопчиш от Тревогата на Влиянието. Няма да се изплъзвам и от детинското любопитство на читателя, който би желал все пак да узнае дали наистина Роберто е написал страниците, над които се застоях даже премного. Честно казано, би трябвало да му отговоря, че не е невъзможно да ги е написал някой друг, който е искал само да се престори, че разказва истината. И така бих изгубил целия ефект на романа — където, да, наистина се преструваш, че разказваш истински неща, но не бива да казваш сериозно, че се преструваш.
Не бих могъл и да измисля посредством каква последна перипетия писмата са се озовали в ръцете на оногова, който трябва да ми ги е дал, измъквайки ги изсред мешавица от други размити и изподраскани ръкописи.
— Авторът е неизвестен — бих очаквал обаче да е казал, — почеркът е изящен, но както виждате, е избледнял, а листовете са вече само петна от влага. Колкото до съдържанието, от малкото, което зърнах, са някакви маниерни упражнения. Знаете как се е пишело през онзи Век… Били са хора без душа.