От друга страна, следата не обясняваше кой знае какво и оставяше място за нови тревоги. Така да е, всички са мъртви. Но тогава трябваше да се намерят, пръснати непристойно по палубата, труповете на последните, ако се приемеше, че те милостиво са погребали в морето първите.
Лодката я нямаше: последните — или всички — бяха напуснали кораба. Кое превръща един кораб на чумави в място на непобедима заплаха? Плъхове, може би? На Роберто му се стори, че във варварското писмо на капитана разчита една дума като rottenest (гризачи, канални плъхове?) — и мигом се извърна, вдигайки светилника, готов да съгледа как нещо се плъзга покрай стените и да чуе цвъртенето, което бе смразявало кръвта му на Амарилида. С тръпка си спомни онази вечер, когато някакво космато същество бе докоснало лицето му, докато се унасяше в сън, и ужасеният му вик бе накарал доктор Бърд да дотича. После всички го бяха взели на подбив: и без чума на един кораб има толкова плъхове, колкото птици в гората, и човек трябва да е обръгнал на плъховете, ако иска да кръстосва моретата.
Но поне в надстройката от плъхове нямаше и помен. Може би се бяха събрали в трюма със своите червенеещи се в мрака очи в очакване на прясна плът. Роберто си каза, че ако ги имаше, трябваше да го разбере веднага. Ако бяха нормални плъхове и в нормален брой, би могло някак да се съжителства. А какво друго можеха да бъдат впрочем? Запита се и не пожела да си отговори.
Роберто намери пушка, сабя и голям нож. Беше ходил на война: пушката беше една от онези caliver, както казваха англичаните, които можеха да се насочват без стойка; увери се, че всичко й е наред, повече за успокоение, отколкото с намерението да разгроми със стрелба орда плъхове — и наистина беше затъкнал в колана си и ножа, който при плъховете не е от голяма полза.
Беше решил да изследва корпуса от носа до кърмата. Бе се върнал в кухничката и по един трап, който се спускаше зад скобата на бушприта, бе проникнал в палиола (или килер, мисля), където бяха струпани провизии за дълго плаване. И тъй като не можеше да са се запазили през цялото време на пътуването, значи екипажът едва-що беше попълнил запасите си на някоя гостоприемна земя.
Имаше кошове с риба, пушена наскоро, и пирамиди от кокосови орехи, и бурета грудки с непозната форма, но ядливи наглед и видимо в състояние да понесат продължително съхранение. И после плодове, от онези, които Роберто бе видял да се появяват на борда на Амарилида след първите престои край тропически земи, също устойчиви на похабяването на сезоните, настръхнали от бодли и люспи, но с тръпчив аромат, който обещаваше добре защитено месо, скрити сладки сокове. От някакъв продукт от островите трябва да бяха извлечени и тези чували сиво брашно с мирис на туф; с него навярно бяха месени и хлябове, напомнящи на вкус онези блудкави кореноплоди, които индианците от Новия свят наричаха картофи.
В дъното видя и десетина буренца с канелки. Наточи от първото — беше вода, още невмирисана, дори налята неотдавна и обработена със сяра, за да се запази по-дълго. Не беше много, но като пресметна, че и плодовете щяха да утоляват жаждата му, би могъл да остане доста време на борда. И все пак тези открития, които трябваше да го успокоят, че на кораба няма да умре от глад, засилваха още повече тревогата му — както впрочем става с меланхоличните духове, за които всяка закана за благополучие е обещание за бедствени последици.
Да бъдеш изхвърлен от крушение на необитаем кораб е вече само по себе си неестествен случай. Ако поне корабът беше изоставен от хората и от Бога като негодна отломка, без природни или създадени от човешка ръка предмети, които да го превръщат в примамливо убежище, щеше все пак да е в реда на нещата и хрониките на мореплавателите. Но да го намериш така, натъкмен като за желан и очакван гост, като изкусителен дар — това започваше да намирисва на сяра доста повече от водата. На Роберто му дойдоха наум разните приказки, които беше слушал от баба си, и другите в по-изящна проза, които се четяха в парижките салони, където изгубени в гората принцеси влизат в някакви чертози и виждат пищно украсени стаи с легла и балдахини, и скринове, пълни с разкошни одежди, или дори наредени трапези… И, разбира се, последната зала таи пъкленото разбулване на злия ум, устроил клопката.
Беше докоснал един орех в основата на купчината, бе нарушил равновесието на цялото и мъхнатите форми се сурнаха в лавина, като плъхове, които са чакали тихомълком доземи (или както прилепите се обесват с главата надолу от гредите на някой таван), готови сега да плъпнат нагоре по тялото му и да подушат соленото му от пот лице.