Трябваше да се увери, че не е чародейство. На Амарилида Роберто беше научил какво се прави с отвъдморските плодове: служейки си с ножа като с брадва, отвори с един-единствен удар първия орех, после разтроши черупката и загриза манната, която се криеше под кората. Беше тъй сладостно омайна, че внушението за коварство нарасна. Може би — каза си — вече беше в плен на измамата, вкусваше орехи, а захапваше гризачи, вече се просмукваше от същината им, след малко ръцете му щяха да станат тънки, ноктести и закривени като куки, тялото му да се покрие с прокиснал мъх, гърбът му да се извие на дъга и той щеше да бъде приет в зловещия апотеоз на четинестите обитатели на тази лодка по Ахеронт.
Но — и за да свършим с първата нощ — друга грозна прокоба дебнеше изследователя. Сякаш срутването на орехите бе разбудило спящи твари, та чу да долита оттатък преградата, която делеше килера от останалото подпалубно пространство, ако не цвъртене, то писукане, гъргорене, щапуркане на лапички. Значи клопката я имаше, нощни създания си устройваха сборище в някое котило.
Роберто се запита дали с пушка в ръка не трябва да се впусне веднага в този Армагедон. Сърцето му трепереше, обвини се в малодушие, каза си, че тази нощ или някоя друга, рано или късно ще се наложи да се изправи срещу Тях. Измъкна се, върна се горе на палубата и за щастие съзря зората, която вече облизваше с восък метала на оръдията, гален дотогава от лунните отблясъци. Изгряваше денят — рече си с облекчение, — а негов дълг беше да избягва светлината му.
Като Възкресник от Унгария прекоси в бяг палубата, за да се прибере в надстройката, втурна се във вече своята каюта, барикадира, затвори изходите към галерията, нареди оръдията така, че да са му подръка, и се приготви да спи, за да не вижда Слънцето — палач, който отсича със секирата на лъчите си главата на сенките.
Възбуден, сънува корабокрушението си и го сънува като мъж с вдъхновение, за когото и в сънищата, и най-вече в тях, трябва да се прави така, че изказите да разхубавяват мисълта, формите да я оживяват, тайнствените връзки да й придават плътност, дълбочина — разсъжденията, извисеност — емфазите, загадъчност — внушенията, а преображенията — проникновение.
Допускам, че в онези времена и из онези морета са били повече корабите, претърпявали крушение, отколкото другите, които са се завръщали в пристанищата; но комуто се е случвало за първи път, преживяването трябва да е било извор на повтарящи се кошмари, които навикът да извайва образи сигурно е правил картинни като Страшен съд.
Още от предната вечер въздухът сякаш беше започнал да отделя слуз и като че ли окото на небето, набъбнало от сълзи, не можеше повече да издържа гледката на развълнуваната шир. Четката на природата вече бе обезцветила линията на хоризонта и нахвърляше далнини на неразличими провинции.
Роберто, чиито вътрешности вече са вещаели надвисналата хала, се хвърля в постелята, люлян сега от дойка на циклопи, унася се сред немирни сънища, за които сънува в съня, за който разказва, и приема в недрата си космопея от изумления. Събужда се от вакханалията на гръмотевиците и олелията на моряците, после плиски вода връхлитат постелята му, доктор Бърд надниква тичешком и му извиква да излезе на палубата и да се вкопчи здраво в каквото и да е, стоящо малко по-крепко от него.
На палубата — суматоха, вопли и тела, сякаш повдигнати от Божията ръка, запратени в морето. Роберто се улавя за малко за контрабизана19 (както мисля, че го разбирам), докато той не се раздира, насечен от мълнии, гафелът20 не се втурва в надпревара с кривия бяг на звездите и Роберто не бива изстрелян в подножието на гротмачтата. Тук, понеже не може да му стори място, един моряк с добро сърце, който се е привързал за мачтата, му хвърля въже и му изкрещява да се върже за една врата, изтръгната от пантите си в надстройката; и Роберто има щастие, че вратата заедно с него като паразит отгоре й се плъзва после към перилото, защото междувременно мачтата се прекършва по средата и една рея се стоварва да разцепи на две главата на благодетеля.
От една пробойна във фалшборда Роберто вижда (или сънува, че е видял) кръжила от скупчени сенки в светкавици, които пробягват залутани из вълнистите поля — което ми се струва прекомерно увлечение по претенциозния цитат. Но така или иначе Амарилида се накланя на страната на корабокрушенеца, готов за корабокрушението, и Роберто със своята дъска се хързулва в бездната и потъвайки, съзира над нея океана, който волно се въззема да изсече урви, в шемет от пропасти вижда да се издигат паднали Пирамиди, усеща се като течна комета, която бяга по орбитата на вихъра от прогизнали небеса. Докато всяка вълна просветва с бистра изменчивост, тук се извива пара, там водовъртеж бълбука и отваря извор. Магии от полудели метеори пригласят на метежния и накъсан в грохот въздух, небето е низ от най-далечни светлини и порои мрак и Роберто казва, че е видял разпенени Алпи сред лигави бразди, чиито пенливи езици са взели образа на вестители, и Церера, разцъфнала сред сапфирени отблясъци, и навремени лава от ревящи опали, сякаш телуричната щерка Прозерпина е поела кормилото, отпращайки в изгнание плододайната майка.
20
Гафел — наклонено ранхоутно дърво, закрепено с долния си край към мачтата; в случая за него е захванат горният край на контрабизана. — Б.пр.