И сред зверове, които вият, бродейки наоколо му, докато соленото сребро възвира в буреносен задух, Роберто внезапно престава да съзерцава спектакъла, в който става безчувствен актьор, губи свяст и повече нищо не знае за себе си. Едва по-късно ще предположи в съня си, че по милостива повеля или по инстинкта на плаващо нещо дъската е увлечена в тази жига и както е потънала, естествено изскача отново, укротявайки се в бавна сарабанда — тъй като в гнева на елементите се преобръщат и правилата на всяка цивилизована танцова стъпка, — и с все по-широки парафрази го отдалечава от центъра на въртележката, където пък пропада, бъхти се напосоки в ръцете на Еоловите синове злочестата Амарилида с бушприт към небето. А с нея и всяка друга жива душа в трюма й: евреинът, предопределен да открие в Небесния Йерусалим земния Йерусалим, до който нямаше да стигне никога вече, малтийският рицар, откъснат завинаги от остров Ескондида, доктор Бърд със своите следовници и — най-сетне изтръгнато от състрадателната природа изпод грешките на медицинското изкуство — онова клето, разядено от язви куче, за което впрочем още не ми се е удало да разкажа, защото Роберто ще пише за него едва по-късно.
Но така или иначе допускам, че съновидението и бурята са направили съня на Роберто достатъчно плах, за да го ограничат до съвсем кратко време, вероятно последвано от войнствено будуване. Наистина приемайки мисълта, че навън е ден, успокоен от факта, че светлината едва прониква през мътните прозорци на надстройката, и разчитайки, че ще може да се спусне под палубата по някоя вътрешна стълбичка, той събра смелост, взе пак оръдията и тръгна с дръзка боязън да открие произхода на онези нощни звуци.
Или по-точно не тръгва веднага. Моля за извинение, но Роберто, разказвайки на Синьората, си противоречи — знак, че не разказва от игла до конец каквото му се е случило, а се опитва да построи писмото като разказ или по-скоро като наброски за нещо, което би могло да стане писмо и разказ, и пише, без да решава какво после ще избере, скицира, така да се каже, фигурите на шахматната дъска, без веднага да определя кои ще придвижи и как ще ги разположи.
В едно писмо казва, че излязъл, за да се впусне из трюмовете. В друго обаче пише, че щом се разбудил от утринния зрак, бил сепнат от далечен концерт. Звуците без съмнение идели от Острова. Отначало пред Роберто изникнала картината на пълчища индианци, които се накамарят в дълги канута, за да вземат кораба на абордаж, и той стиснал пушката; после концертът му се сторил не така кръвожаден.
Зазоряваше се, слънцето не заливаше още стъклата: излезе в галерията, усети мириса на морето, отмести малко крилото на прозореца и с присвити очи се помъчи да се взре в брега.
На Амарилида, където денем не излизаше на палубата, Роберто беше чувал пасажерите да разказват за изгреви, тъй нажежени, сякаш слънцето не се стърпявало да обсипе света със стрелите си, а сега виждаше, без очите му да сълзят, пастелни цветове: небе, разпенено от тъмни облаци, едва разнищени по края от перлено, докато един оттенък, спомен за розово, се надигаше иззад Острова, който изглеждаше оцветен в тюркоазно върху груба хартия.
Но тази почти северна палитра му стигаше, за да разбере, че силуетът, който му се бе сторил еднороден в нощта, беше образуван от очертанията на горист хълм, завършващ със стръмен скат към крайбрежната ивица, покрита с високостеблени дървета, чак до палмите, които обрамчваха белия плаж.
Пясъкът бавно засияваше и по краищата се забелязваха отстрани сякаш големи паяци, мумифицирали се, докато са движили скелетовидните си членове във водата. Роберто ги определи отдалеч като „крачещи растения“, но в този момент вече нетърпимо яркият отблясък на пясъка го накара да се прибере.
Откри, че там, където очите му изневеряваха, слухът не можеше да му измени, и на слуха се довери, притваряйки почти докрай крилото на прозореца и надавайки ухо за шумовете, които долитаха от сушата.