Макар и привикнал с утрините на своя хълм, разбра, че за първи път в живота си чува наистина да пеят птиците — във всеки случай толкова много и толкова различни никога не беше чувал.
С хиляди приветстваха изгрева на слънцето: стори му се, че сред крясъци на папагали разпознава славея, коса, чучулигата, безброй лястовички и дори острия цвъртеж на жътваря и щуреца, питайки се дали наистина чува същества от тези видове, а не някой техен събрат от Антиподите21… Островът беше далеч и все пак му се стори, че звуците донасят мирис на портокалови цветове и босилек, сякаш въздухът из целия залив беше пропит от ухание — а, от друга страна, господин Д’Игби му беше разказвал как по време на едно от плаванията си разпознал близостта на сушата по прелитането на дъхави атоми, носени от ветровете…
Но докато, душейки, надаваше ухо към невидимото множество, сякаш от зъберите на крепост или бойниците на кула гледаше как някаква войска с глъч се разполага в дъга между склона на хълма, равнината отпред и реката, която защитава стените, изпита усещането, че вече е виждал това, което, чувайки, си представяше — и пред необятността, която го стягаше в обсада, се почувства обсаден и за миг понечи инстинктивно да вдигне пушката. Беше в Казале и насреща му се разгръщаше испанската войска с тропота на обозни коли, звънтенето на оръжията, теноровите гласове на кастилците, гълчавата на неаполитанците, суровото грухтене на ландскнехтите — и на този фон някой звук на тръба, който долиташе приглушен, и смекчените гърмежи на аркебузна стрелба, клок, поф, таапум, като жабешките бомбички на селски празник.
И сякаш животът му беше протекъл между две обсади, едната образ на другата, с единствената разлика, че сега, при сключването на този кръг от две обилни петилетия, реката беше премного широка и също кръгова — така че да направи невъзможен всеки излаз, — Роберто преживя отново дните в Казале.
2.
За онова, което се случи в Монферато
Роберто открива твърде малко за своите шестнайсет години живот преди онова лято на 1630. Споменава епизоди от миналото само когато му се струва, че издават някаква връзка с настоящето му на Дафна, и хронистът на неговата опърничава хроника трябва да дебне между диплите на разказа. Ако следва приумиците му, би изглеждал като автор, който, за да отдалечи разкриването на убиеца, подава на читателя само оскъдни улики. И така, аз крада сведения като доносник.
Поцо ди Сан Патрицио бяха род от дребното благородничество, който притежаваше обширното имение Ла Грива на границите на алесандрийската провинция (по онова време част от миланското херцогство и следователно испанска територия), но който по политическа география или душевно разположение се смяташе за васален на маркиза на Монферато. Бащата — който говореше на френски с жена си, на диалект със селяните и на италиански с чужденците — пред Роберто се изразяваше различно според това дали му показваше някой удар с шпага, или го водеше на езда из полята, псувайки по птиците, които му съсипваха реколтата. Иначе момчето прекарваше времето си без приятели, рисувайки във фантазията си далечни земи, когато бродеше отегчено из лозята, лов със соколи, ако гонеше бързолетите, битки с дракона, ако играеше с кучетата, скрити съкровища, докато изследваше стаите на родовото замъче или замъчище или каквото изобщо беше. Рицарските романи и поеми, които изнамираше прашасали в южната кула, разпалваха у него тези скиталчества на ума.
Необразовано значи не беше, имаше дори наставник, макар и сезонен. Един кармелит, за когото се говореше, че бил пътешествал на изток, и там — шепнеше, кръстейки се, майката — бил станал според мълвата мюсюлманин, пристигаше веднъж в годината в имението с един прислужник и четири муленца, натоварени с книги и други писания, и намираше подслон за три месеца. Какво е преподавал на ученика си, нямам представа, но когато пристигна в Париж, Роберто си беше вече Роберто или във всеки случай попиваше бързо онова, което чуеше.
За този кармелит се знае едно-единствено нещо и Роберто неслучайно го отбелязва. Веднъж, когато лъскал някаква сабя, старият Поцо се порязал и дали защото оръжието било ръждясало, или защото била пострадала чувствителна част на ръката или на пръстите, но раната му причинявала силни болки. Тогава кармелитът взел оръжието, посипал го с някакъв прах, който държал в една кутийка, и Поцо се заклел, че начаса изпитал облекчение. Така или иначе, на другия ден раната вече заздравявала.
Кармелитът приел със задоволство всеобщото изумление и казал, че тайната на това вещество му била разкрита от един арабин и се отнасяло за цяр, много по-мощен от онзи, който християнските спагирици22 наричат unguentum armarium23. Когато го попитали защо прахът не се слага върху раната, а върху острието, което я е причинило, отвърнал, че така действа природата, измежду чиито най-силни сили е всемирната симпатия, която управлява действията от разстояние. И додал, че ако всичко това можело да изглежда не за вярване, достатъчно било да си помислят за магнита — камък, който привлича металните стружки, — или за големите планини от желязо, покриващи севера на нашата планета, които привличат стрелката на компаса. Така и оръжейният мехлем, прилепвайки здраво към сабята, привличал онези свойства на желязото, които сабята била оставила в раната и които пречели за оздравяването й.
21
Антиподите — хипотетична южна земя, според древните гърци диаметрално противоположна на познатия свят. — Б.пр.
22
Спагирици — последователи на медицинското учение на Парацелз; „спагиричен“ (от гр. „извличам“ и „събирам“) е определение, дадено от самия Парацелз на неговата медицина (спагирична медицина), основана на изучаването на природата, на физичните, телурични и космически закони, изследването на биологичните явления и терапевтичното използване на химичните средства. — Б.пр.