Никое създание, което в детството си е бивало свидетел на подобно нещо, не може да не остане белязано от него за цял живот; и скоро ще видим как съдбата на Роберто е била решена от влечението му към привличащата сила на прахове и мехлеми.
От друга страна, не това е епизодът, сложил най-дълбок отпечатък върху детството на Роберто. Има един друг, впрочем не собствено епизод, а своего рода рефрен, от който момчето запазило подозрителен спомен. И така, изглежда, че бащата, който положително е бил привързан към тоя свой син, въпреки че се отнасял към него с мълчаливата суровост, присъща на мъжете от онзи край, понякога — именно през първите пет години от живота му — го вдигал високо на ръце и му викал гордо: „Ти си моят първороден син!“ Нищо странно наистина, като се изключи едно простимо прегрешение в пусторечие, понеже Роберто бил единственият син. Но ето че като поотраснало, момчето започнало да си спомня (или си внушило, че си спомня) как при тези изблици на бащина радост лицето на майката придобивало изражение едновременно на угриженост и доволство, сякаш бащата правел добре, като изричал тия думи, ала честото им повторение събуждало у нея някаква вече приспана тревога. Въображението на Роберто дълго се щурало около тона на това възклицание, заключавайки, че бащата го произнасял като да било не очевидна истина, а необичайно благоволение, натъртвайки на това „ти“, сякаш искал да каже: „Ти, а не друг, си моят първороден син.“
Не друг или не другият? В писмата на Роберто все се мярка по някоя отпратка към един Друг, който не му дава мира, и тази мисъл, изглежда, се е родила у него именно тогава, когато си втълпил (а и над какво ли е можело да си блъска главата едно дете, изгубено сред кули, пълни с прилепи, лозя, гущери и коне, непохватно в игрите със селянчетата — неравностойни връстници, — което, ако не е слушало някои приказки от баба си, е слушало тези на кармелита?), че там някъде обикаля един друг, непризнат брат, който трябва да е бил с лош нрав, щом бащата го е напъдил. Роберто бил отначало твърде малък, а после твърде целомъдрен, за да се запита дали този брат му е такъв от бащина или от майчина страна (а и в двата случая върху единия от родителите щяла да легне сянката на отколешен и непростим грях): бил е брат, по някакъв начин (може би свръхестествен) положително бил виновен за понесената прокуда и поради това положително мразел него, Роберто, предпочетения.
Сянката на този брат враг (когото при все това му се искало да опознае, за да обикне и да бъде обикнат от него) смущавала момчешките му нощи; по-късно, като юноша, листел в библиотеката стари томове, за да намери — знам ли — някой скрит портрет, свидетелство от свещеника, издайническа изповед. Обикалял из таваните, тършувал из стари ракли, пълни с премени на прадедите, потъмнели медали, някоя и друга мавърска кама, и опипвал с тръпнещи пръсти камизолки от фино платно, несъмнено обвивали някога младенец, но кой знае преди години, или векове.
Малко по малко дал и име на този изгубен брат — Феранте — и захванал да му приписва дребни прегрешения, в които бивал несправедливо обвиняван, като кражба на сладкиш или самоволно освобождаване на някое куче от веригата му. Феранте, улеснен от заличаването си, действал зад гърба му, а той се прикривал зад Феранте. Привичката да вини несъществуващия брат за онова, което той, Роберто, нямало как да е извършил, дори прераснала полека-лека в наклонност да го криви и за това, което наистина бил сторил и за което се разкайвал.
Не че Роберто изричал пред другите лъжа: а понасяйки мълком и с буца в гърлото наказанието за простъпките си, успявал да убеди сам себе си в своята невинност и да се почувства жертва на произвол.
Веднъж например, за да изпробва една нова секира, току-що взета от ковача, а отчасти и за да си върне заради не знам каква несправедливост, която смятал, че е понесъл, Роберто съсякъл едно плодно дръвче, което бащата бил посадил наскоро с големи надежди за идните сезони. Когато си дал сметка колко сериозна е сторената глупост, Роберто си въобразил ужасяващи последици, най-малкото да бъде продаден на турците, които да го принудят да гребе до живот на галерите им, и се готвел да побегне и да завърши дните си като разбойник по хълмовете. В търсене на оправдание набързо си наумил, че дървото положително е било повалено от Феранте.