— Не ме предизвиквайте, не ми се иска пак да цапам меча си във вашите брътвежи! — изрева гръмогласно Фернандо Магелан. — Как си позволявате да защищавате стария облик на света? Скучната глинена равнина? Праха, обточен с бездна? Твърде дълго плавам, но подобна дързост още не е напрашила моето платно! Какъв венец? Какви бабини деветини? Какъв океан на историята?
Сухата буца направо се заклещи в гърлото ми. Само присъствието на жена ми и детето ми даде сили да продължа.
— Точно такъв венец, какъвто ви описах. Венецът на разказа, който обрамчваше и пазеше света. Земята беше долина плодородна именно заради тази планина! Всичко, което възникваше на света, се спускаше от склоновете на този разказ! И всичко беше така, докато вие не оплетохте мрежи от меридиани и не повлякохте с тях целия разказ на дъното на историята. Вашите мъртви възли се наричат метри и мили! В по-ново време се появиха някакви светлинни години, а нима сте слепи и не виждате, че всеки ден е по-мрачен от предишния. Колко време ни дели от пълния мрак? Има ли край разширяването на историята? Какво ще стане, когато постигнете всички предполагаеми знания? Какво ще стане, когато навсякъде се възцари необятната шир на Океана на историята, велики адмирале, когато не остане нито една педя суша, ни най-малка частичка за разказване?
— Ще видим, когато се изкачим на върха — заплаши пак дон Фернандо, но на мене ми олекна, кажи-речи, бяхме стигнали до третия разговор.
Трети разговор, гъста гора и едва забележима пътека
— Да речем, че е така — започна задъхано барон Ротшилд. — Впрочем ти самият признаваш, че океанът на историята е наш. Следователно собствеността на този остров е безспорна. Всяка суша, която може да бъде измерена, принадлежи на водата, която я обкръжава. Да не споменавам, че сте направили острова, като сте го насипвали с пясък и камъни, извадени от водата.
— Това е само отчасти така — пое защитата жена ми. — На вас потопеният венец на разказването не ви е бил нужен, за вас това са били изоставени скали. Ние се настанихме на ничия земя и на земя, принадлежаща на всички. На нашите умения се дължи цялата уредба. Моят мъж години наред се гмуркаше под водата, ето склерите му и сега са червени. Детето по някакво свое вътрешно чувство подреждаше извадения пясък, камъни, миди и корали. Създадохме пространство, на което да можем да стъпим, без да ни се мокрят краката. После повърхност, достатъчна да легнем и да отпочинем. След това бряг, за да тичаме. След всичко това: котловини и възвишения…
— Виждам какво сте създали, няма нужда да повтаряте — махна с ръка баронът и погледна към своя джобен часовник.
Златната верижка се точеше твърде дълго. Оказа се, че видимата й част е незначителна в сравнение с онази, която се крие в джобчето. Все пак с всяка измъкната брънка барон Ротшилд губеше от своята солидност. Ясно си личеше, че неговата надменност се дължеше на златото. Помислих си, че на другия, далечния край не е часовникът, а неговата душа, хваната от последната брънка. Може би грешах, защото банкерът сякаш се умори и започна да връща верижката. Когато се сдоби с предишния си облик, студено отсъди:
— Всичко това е наше! Намирате се сред Океана, а тази вода е наша собственост, в по-голямата си част и лично моя! По дяволите, това местенце определено притежава известна живописност, тук би могло да се построи скъп курортен комплекс!
— В никакъв случай! — в един глас се възпротивихме ние.
— Живеете на чужда собственост! Наистина в края на краищата, където и да се намирате, няма да бъдете на своя. Ще уредим да имате тук добре платена работа. Ще следите да не се разграбва острова, няма да позволявате на посетителите да остават повече от две седмици… Впрочем всичко ще разберете по време на обучението — пъхтеше ли, пъхтеше баронът непрекъснато чак докато не навлязохме в четвъртия разговор.
Четвърти разговор, отвори в пещерата за съхранение на сънища
Четвъртата част от нанагорнището трябваше да изминем по-внимателно. Това беше онази част от хълма на острова, цялата в отвори, които се спускаха дълбоко в земята и се свързваха с главната Пещера.
— Означава ли това, че целият остров се издига върху една голяма пещера? — попита пътникът с очилата.
— Горе-долу — отговорих. — Островът не е малък.