Най-после „капитанът“ се появи, застана разкрачен пред екипажа, сключи ръце на гърба и огледа хората си.
— Моряци — започна твърдо той, — имам намерение да стигна до Таити, за да вземем вода и провизии, но не възнамерявам да остана там. Таити е вече много добре известен на корабите на негово величество. Ръката на закона не ще закъснее да ни достигне. Затова възнамерявам да напусна Таити колкото е възможно по-скоро и да потърся — по-далеко от обичайните пътища на нашите кораби — някой остров, който не фигурира в никоя карта… Но не принуждавам никого да ме последва. Свободни сте било да останете в Таити, било да дойдете с мене.
Той помълча. Когато заговори отново, явно личеше, че прави усилие да говори спокойно.
— Сигурно знаете, че според закона метежници са не само тези, които са взели участие в бунт, но и ония, които са били негови свидетели и не са направили нищо да го предотвратят. Първите — какъвто и да е чинът им — ги чака въже. Към вторите е възможно — казвам възможно — съдът да прояви снизхождение. Човек може във всеки случай да се надява. Казвам ви това, моряци, за да ви помогна да прецените всички за и против, преди да вземете решение.
Той замълча и погледна въпросително екипажа.
— Капитане — обади се Мак Лауд, — мога ли да задам един въпрос?
— Да.
— Ако дойдем с вас, можем ли да се надяваме, че ще се върнем един ден в Англия?
— Не — каза категорично Мезън. — Никога. В никакъв случай. Поставете кръст на тази възможност, Мак Лауд. Първата ми грижа, след като намеря въпросния остров, ще бъде да изгоря „Блосом“. Да постъпя другояче би било чиста лудост. „Блосом“ е видимото доказателство за бунта. И докато е над водата, никой от нас не ще бъде в безопасност.
Той помълча, погледна сериозно моряците и продължи, като отсичаше думите:
— И още веднъж — не принуждавам никого. Които искат, могат да останат в Таити. Те ще видят Англия… Може би — добави мрачно той — само от най-високата мачта на някой кораб на негово величество… Но за тези, които тръгнат с мене, повтарям — връщане няма.
След това се обърна към лейтенанта:
— Мистър Пърсел, ще запишете имената на доброволците и като свършите, ще дойдете в кабината ми.
Мезън втренчи сиво-синкавите си очи в Пърсел, после погледна океана, леко развълнуван додето поглед стига, хвърли поглед към платната и сякаш се приготви да каже нещо. Но се отказа, изправи се, изпъна рамене, завъртя се бързо кръгом и тръгна към каюткомпанията.
Половин час беше достатъчен на Пърсел да направи списъка. Смая се от малкия брой доброволци. Очевидно беше, че моряците предпочитат опасността да увиснат на въжето пред изгледите да не видят никога родината си. „Странно! — помисли Пърсел. — Тия хора са съвсем бедни. Нищо не ги свързва със стария свят. Повечето нямат ни жена, ни деца: нямат средства за това. Какво друго, освен нищета, им обещава Англия? Но тази нищета им е позната. Там е работата. Ужасяват се от неизвестността.“
Когато влезе в кабината на капитана, на Пърсел се стори, че ще се задуши от горещина. Но Мезън седеше пред масата си без нито капка пот на челото, с вратовръзка, със закопчана до горе куртка, с чаша ром в ръка и разтворена голяма карта.
— Колко? — запита нетърпеливо той.
— Девет души заедно с вас, капитане.
— Така и предполагах! — каза загрижено Мезън. — Не ще имам достатъчно хора, за да продължа с кораба.
— Бихме могли да вземем таитяни…
— Страхувам се, че ще бъдем принудени да го сторим — каза Мезън. — Да вземем ли казахте, мистър Пърсел? — продължи той изведнъж като вдигна глава. — Да не сте се записали доброволец?
— Да, капитане.
Мезън вдигна вежди, но не продума. Грабна списъка, който Пърсел му подаде, прегледа го набързо, поклати глава и прочете бавно, на глас, като се спираше след всяко име, освен след своето и на Пърсел:
Ричард Хесли Мезън — капитан
Адам Бритън Пърсел — лейтенант
Мак Лауд — моряк
Хънт — също
Смъдж — също
Уайт — също
Джонсън — също
Бейкър — също
Джонс — също
Като свърши, вдигна глава и погледна лейтенанта:
— Какво мислите за тази дружина?
— И най-добро, и най-лошо.
— Да — каза Мезън, като поклати четвъртитата си глава.
И без да помисли доколко разсъждението му може да се стори неучтиво на втория офицер, добави:
— Жалко, че не мога да управлявам сам „Блосом“! Искате ли чаша ром, мистър Пърсел?… О, наистина забравих — добави той, засегнат сякаш от това, че лейтенантът не пиеше спиртни напитки. И продължи: — Да знае човек какви подбуди са ги движили?… За Мак Лауд е очевидно. Уби Саймън. Хънт пък уби Бозуел. За тях няма друг избор. Но Уайт например?…