— Ако разрешите — каза Пърсел, — ще се кача на палубата и ще наредя да оправят марселите на предната мачта. Не са опънати както трябва.
— Забелязах ги преди малко — каза Мезън. — По времето на Бърт марсовите никога…
Настъпи мълчание. Двамата отбягваха да се погледнат. Мезън продължи:
— Намирате ли, че е станало трудно да се поддържа дисциплината?
— Не е станало трудно — каза безучастно Пърсел. — Тя не съществува.
И добави:
— Ако настъпи буря, не зная дали ще мога дори да накарам моряците да се покатерят по мачтите.
И тъй като Мезън мълчеше, впил поглед в него, той продължи:
— Моля бога вашият остров да не е много далеко.
Застанал пред входа на колибата си, Оту гледаше в далечината и гладеше гърдите си със своята голяма, изящна ръка. Гръдният му кош беше широк, но поприведен от възрастта, коремът му не беше затлъстял, но беше все пак доста обемист и Оту нямаше никакво желание да тича заедно с младите, за да посрещне пеританите3. Почувствува, че старее, и тъй като тази мисъл не беше приятна, той си каза, че просто от самоуважение не се втурва да посреща чужденците. Голямата пирога на пеританите почиваше в лагуната с прибрани платна и белите спускаха малките си пироги, за да доплуват с тях до сушата. Цял рояк малки плавателни съдове, тръгнали от плажа, вече ги пресрещаше. Най-напред децата. След тях — ваинетата4, почти еднакво нетърпеливи. „Е-ех, ваинета!“ — каза си усмихнат Оту. Закрили глави с листа — слънцето беше вече високо, — мъжете махаха дружелюбно ръце, но си стояха на плажа. Оту одобряваше тази сдържаност.
Таитяните, както и Оту пред колибата си, се разсмяха, защото големите лодки на чужденците се движеха съвсем бавно по спокойните води на лагуната. Еатуа5 вижда — тия лодки бяха тежки, а движенията на пеританите — бавни и неравномерни. Приятно беше все пак да наблюдаваш чудноватите бели весла, прилични на комарови крака по водата.
Лодките забиха нос в пясъка и Оту видя как пеританите прескочиха през борда, разчорлени, брадясали, облечени само с панталони на пъстри ивици. Той поклати глава. Ехе-е, колко бяха мършави! Големият дъждовен остров не ще е толкова богат, колкото се разправя.
Оту нададе неочаквано остър вик. После, като вдигна и разтвори широко красивите си ръце, извика:
— Ивоа! Меани! — и без да дочака отговор се затече към новодошлите, газейки с боси нозе горещия пясък…
— Адамо! — викна още отдалеко той.
Адам Пърсел се обърна, забеляза Оту, който вървеше към него така бързо, че коремът му се тресеше над късата престилка, и сам се затича с все сили да го пресрещне, с лъснали на слънцето руси коси.
— Адамо! — извика Оту като го прегърна.
Притисна го няколко пъти до широките си гърди, потърка буза о неговата и продължи да повтаря с всички оттенъци на обич и изненада.
— Адамо!… Адамо!… Адамо!… Адамо!…
Пърсел се бе позачервил и долната му устна трепереше.
Около двамата се бе събрала тълпа и за Пърсел беше забавно да види как хората подражаваха на разговора им и го повтаряха като хор в антична трагедия.
— Адамо! — извика Оту с овлажнели очи и отново започна да прегръща Пърсел. — Пак дойде!… Адамо, сине!… Пак дойде!…
— Адамо дойде! — повтори множеството с радостно възклицание.
Една красива девойка с гола гръд се втурна внезапно към Пърсел, изтръгна го от обятията на Оту, прегърна го и започна да го целува по перитански, по устата, което разсмя тълпата: толкова детинско беше! Пърсел се отдръпна за миг, но девойката, висока почти колкото него и навярно еднакво силна, го прегърна здраво и продължи да го обсипва с целувки. Полутрогнат, полуразсмян, Пърсел я остави да го целува, като се задоволи само да погледне въпросително Оту през рамото на другарката си.
— Коя ли? — провикна се Оту. — Ами че Ивоа! Не позна ли Ивоа? Адамо не позна Ивоа! — извика той като разтвори ръце към тълпата.
Настъпи внезапно умиление, всички се разсмяха с глас и започнаха да потупват приятелски Пърсел по плещите.
— Адамо! — викаха в умиление и почуда таитяните, сякаш това, че Пърсел не бе познал Ивоа, удвояваше любовта им към него.
— Адамо — извика и Ивоа с ясния си глас, — ти не ме позна!
Тя се отстрани от него, сложи ръце на раменете му, отдалечи го колкото позволяваше дължината на ръцете й и му се усмихна с ослепителните си зъби. Пърсел я погледна. Дългата черна коса, която започваше доста ниско от челото и беше разделена по средата, падаше на едри вълни върху раменете и тъй като Ивоа се бе навела малко напред, закриваше донякъде голата й гръд, преди да стигне до хълбоците. Ивоа имаше не черна, а кехлибарена кожа и големите й сини очи, засенчени от тънки ресници, изпъкваха върху топлия тен. Погледът на Пърсел се спря отново върху дългата, черна като гарваново крило коса, леко къдрава, буйна и гъста като руно. Гърлото му се сви и той продължи да мълчи.