— Дива свиня ли? — засмя се Пърсел. — Ами че поискай си от таитяните! Ще ти дадат веднага.
— Зная — отвърна презрително Мак Лауд. — Много добре ги познавам. Идвал съм вече по техния край. Тия диванета дават всичко, каквото имат. Само в главата нямат нищо! Добре, че нямат ризи — и тях щяха да раздават!
— Защо да пестят? — забеляза Пърсел. — Всичко имат в изобилие.
— Това не може да трае вечно — отвърна недоверчиво Мак Лауд, сякаш очакваше, че климатът на Таити може да стане някой ден такъв, какъвто е климатът на Северна Шотландия, — а докато дойде това време, щеше да ми е много приятно да си гръмна някоя дива свиня, вместо да ми я подаряват тия голи диваци! Да дават! Да дават! Друго не знаят! Истински диваци! А на мене никак не ми е приятно да ми дават нещо! Мак Лаудовци никога никому не са били задължени. Никога! Аз не правя подаръци! — добави гордо той. — Но не искам и да ми правят!
— Съжалявам, Мак Лауд — каза Пърсел, — но пушките са табу в Таити!
— Табу! Пак тази тяхна проклета идиотщина! — отвърна Мак Лауд и поклати презрително глава. — Ако бях капитан, бързо щях да ги туря в ред тия чернокожи!… Дявол да ме вземе — добави той и махна с ръка така, че обгърна целия остров, — пушките са у нас, нали? Значи ние трябва да командуваме, ясно!
Той обърна гръб, без да поздрави, и тръгна към лодката, останала във водата. Пърсел го загледа как се отдалечава — висок, сух, с разкривена походка, с оредели на темето светли коси, с пушка под мишница, навел цевта й към земята.
Щом Пърсел се върна в колибата, Мезън стана, помоли помощника си да благодари на Оту и си отиде. Това внезапно тръгване учуди таитяните. Застанали пред колибата, те проследиха с поглед главатаря на пеританите. Щом стигна до брега на лагуната, Мезън седна, събу обущата си, стана, повика дежурната лодка и се качи в нея. Видяха го как се обува отново, седнал на задната седалка.
— Защо не остана при нас? — запита учудено Ивоа. — Какво ще прави на голямата пирога?
— Нищо — отговори Пърсел. — Решил е да стои на кораба през цялото време докато сме в Таити.
— Защо? — запита Меани. — Не ни ли обича?
— Той не си е задавал такъв въпрос — каза Пърсел като сядаше.
Погледна приятелите си. Чувствуваше се отново свободен и радостен. Мезън не се държа неприятно, но присъствието му беше достатъчно да помрачи всичко.
— Ти ще живееш на един остров с тоя човек… — каза Оту и допълни с широк замах мисълта си.
— Той никак не е лош — отвърна усмихнато Пърсел, — а пък аз се разбирам отлично с всички.
Но си припомни за ненавистта на Саймън и настроението му помръкна.
— Е, Адамо, е! — подхвърли Ивоа. — Не се натъжавай! Не искам Адамо да е тъжен! — продължи буйно тя, като се обърна към баща си и Меани, сякаш това зависеше от тях. — А пък аз — допълни тя — не обичам тоя човек с кожените неща на нозете.
— Ивоа! — предупреди я Оту, изненадан, че тя изказва така рязко мнението си.
Ивоа спусна дългите ресници върху сините си очи и скри лице до рамото на Адамо.
— Защо не го обичаш? — запита Пърсел.
Тя вдигна глава и каза намусено:
— Защото не ме погледна.
Пърсел се разсмя.
— Вярно! — извика Меани, като удари по рогозката, а след това плесна с ръце. — И аз забелязах! Главатарят на пеританите се уплаши от Ивоа! Едва погледна и баща ми. Седя като костенурка, прибрал глава и четирите си лапи.
Ивоа прихна.
— Е-е! — провикна се Оту. — Не се приказва така за гост!
Но и той се смееше. След малко Ивоа подаде на Пърсел дълга плитка кошница с портокали, манги7, персеи8 и диви банани.
— Ще ти обеля портокала — каза тя, когато Пърсел си взе портокал.
Меани вдигна живо глава и хвърли бърз поглед към Оту, който се подсмиваше. „Може би — помисли Пърсел — това има някакво неизвестно за мен значение?“ Той погледна въпросително Ивоа. Тя усети втренчения му поглед, обърна се, загледа го с лъчезарните си очи и каза съвсем равнодушно, сякаш предлагаше да се разходят из острова:
— Адамо, ако ме искаш, ще дойда на твоя остров.
Пърсел погледна Оту, след това Меани. Те се усмихваха. Не изглеждаха нито учудени, нито развълнувани.
— Разбра ли добре, Ивоа? — каза най-после глухо той, като я улови за китката. — Ако дойдеш с мене, ще е завинаги. Няма да видиш вече Оту.
— Добре разбрах — отвърна Ивоа, навела поглед над портокала, който белеше.
Последва мълчание. Оту протегна напред едрите си ръце и изправи нагоре длани с разперен палец.
— Ти не си разбрал, Адамо — каза усмихнато той. — Ивоа ще живее само веднъж, а какво е по-важно в нейния живот: аз ли, или Адамо?