Той си пое дъх и каза по-спокойно, но с тон, недопускащ възражение:
— Свободен сте, мистър Пърсел.
Пърсел отдаде вдървено чест и излезе разярен от кабината. Това беше лудост! Крещяща безсмислица! Мезън се грижеше повече за двойките кози и свини, отколкото за човешките двойки в своята бъдеща колония. „Какво безразсъдно упорство! — помисли той в нов изблик на гняв. — Какво значение има дали ще бъдат петнадесет, а не дванадесет?“
Дори ако се вземат под внимание само атлетическите им достойнства, таитянките не заслужаваха презрението на Мезън. Те се научиха почти толкова бързо, колкото и мъжете, да се катерят по мачтите и вантите, за да разхлабват рифовете или да прибират платната. Само осем дни след като „Блосом“ бе напуснал Таити, те бяха вече много добри маневристи. За Пърсел беше забавно зрелище да ги наблюдава как, при заповед, се покатерват по въжените стълби и стигат до главозамайващия връх на мачтите, без да престават да се смеят, да пеят или да крещят.
На деветия ден след отплаването „Блосом“ бе настигнат внезапно от доста силна буря и Мезън заповяда да приберат платната. Пърсел изпрати екипажа по мачтите. Моряците видяха опасността и побързаха да се подчинят, нещо, което не бяха правили от осем дни насам. Но таитяните, с изключение на Меани и Тетаити, отказаха да мръднат. Биха се уплашили може би по-малко от бурята, ако се намираха в своите пироги. Но замайващото клатушкане, блъскането на вълните в борда и страшното спускане на „Блосом“ след като се е изправил на кила си, ги ужасяваха. Те се бяха прибрали в своя кубрик9, сгушени един до друг, посивели от страх, на това отгоре болни и — понеже бяха голи — замръзнали от студ. Нищо не можеше да ги накара да се раздвижат: смятаха, че са загубени.
Бурята трая само един ден; и корабът не беше нито за миг в опасност. Но тази случка влоши приятелските отношения между таитяните и екипажа. Моряците не простиха на „черните“, че са ги изоставили в трудните минути.
Настъпи пак хубаво време, но вятърът утихна, стана задушно и „Блосом“ едва се придвижваше в море, което беше по-тежко от масло. Всичко беше неподвижно. Никакъв полъх, никаква бразда пред вълнореза. Само слънцето се движеше. Платната висяха отпуснати и жалки, набръчкани — казваше Мак Лауд — като кожа на старица. Кръгозорът описваше около кораба огнен кръг, който сякаш го затваряше, и Пърсел имаше впечатлението, че океанът стяга постепенно „Блосом“ като втвърдяваща се пихтия.
Старият Джонсън му показа една сутрин край борда остатъци, които бе хвърлил предния ден. Никога не бе виждал подобно нещо през своето петдесетгодишно плаване.
Наведени над фалшборда, моряците от сутрин до вечер спускаха въдици. Таитяните тръгваха с големите лодки, застанали прави на седалките, с харпун в ръка. Но това препълнено с риби море не им даваше нито една риба. Отвратени сякаш от неподвижността му, и акулите дори се бяха отдалечили от „Блосом“.
Като гледаше това пусто небе, това мъртво море, тези избледнели багри, човек оставаше с впечатлението, че е попаднал по невнимание в някаква вкаменена планета, която не ще изпусне вече жертвата си. Знойно слънце избелваше платната, разтапяше смолата между дъските. При все че ги поливаха с пълни кофи по два пъти на ден, бордовите дъски над водната линия започваха да се разделят. Моряците трябваше да завържат парцали на нозете си — толкова гореща беше палубата.
Запасите от сладка вода намаляваха, Мезън разпредели храните на дажби. Но въпреки това бяха принудени да пожертвуват бика, а след няколко дни и кравата. След това изядоха козата и козела, дивите свини, двете кучета. На борда останаха вече само хората.
Минаха още осем дни и откъм запад нахлу вятър, който все повече и повече браздеше океана. Платната се опънаха до скъсване, такелажът заскърца от единия до другия край на кораба; палубата започна да потреперва под нозете и тежкият тримачтов кораб, вдигнал нос над вълните, подскочи напред, лек като птица.
След един час минаха през ято хвърчащи риби. Голям брой паднаха на палубата, а в прозрачните води се виждаха преследващите ги златни рибки. Пърсел даде заповед на рулевия да обезветри платната, пуснаха въдици и наловиха колкото си искаха от тях. Настана весело клане и след няколко минути се наядоха както трябва, за пръв път от седмица насам.