Току-що привършваха обеда си, когато небето потъмня, захлади се и заваля дъжд. Довлякоха на палубата всички съдове, бурета, ведра. Таитяните свалиха своите престилчици и с вдигнати към небето длани, отметнали назад глава, викаха от радост, като гълтаха дъжда.
Движенията им се превърнаха полека-лека в танец. Мъжете започнаха да пляскат с ръце, а жените запяха някаква песен без думи, която се извисяваше и ускоряваше в задъхано кресчендо. С разпилени коси и лъснали от дъжда тъмни снаги, те танцуваха на място, едва мърдайки нозе, с неподвижни рамене, съсредоточили сякаш целия живот и движение на тялото си в своите едри хълбоци.
Всички моряци, освен Смъдж, се бяха разсъблекли и на Пърсел се стори за миг, че ще се присъединят към танца на таитяните, дотолкова възбуждението им беше заразително. Но моряците си останаха на предната палуба да ги облива дъждът, гледаха отдалеко таитяните, пляскаха се по гърба и доста много се стесняваха от голотата си. „Ето една почти библейска картина — помисли шеговито Пърсел. — Таитянинът е човекът преди грехопадението, а пеританецът е вече съгрешилият човек.“
Макар да си даваше вид, че наблюдава пълненето на ведрата, Пърсел не изпускаше от поглед това, което ставаше на палубата. Поразен бе от държането на Смъдж. Дребничкият моряк беше с риза и панталони и стоеше малко настрана от двете групи. Застанал до фалшборда между две големи лодки, той стоеше там като в ниша, свит, с хлътнал гръден кош. Едното му рамо беше по-високо от другото. Сивите му коси падаха по челото, веждите бяха събрани над острия нос, а долната му устна беше презрително издадена напред. Прегърбен и свит, той стрелкаше таитяните със своите враждебни и хитри миши очички.
Изведнъж Пърсел чу, че някаква жена вика:
— Джоно! Джоно! Джоно!
Той се обърна, засиленият дъжд почти го ослепи. От групата на таитянките се отдели висока едра фигура и тръгна към моряците, но спря на половин път. Беше Омаата.
Всички погледи се насочиха едновременно към нея. Великолепната й тъмна снага беше шест стъпки и пет пръста висока. При все че всяка част от тялото й надвишаваше човешките размери, общо фигурата й беше съразмерно развита. Моряците я загледаха, без да продумат. Откакто „Блосом“ бе напуснал Таити, никоя жена не се споменаваше толкова често на борда. Те се възхищаваха почти със страхопочитание от дебелите бедра, широкия гръб и огромната й гръд. Силата й, станала вече легендарна, даваше повод за хиляди измислици: като потупала приятелски Мак Лауд по рамото, тя го търкулнала, без да иска, на цели двадесет стъпки. Облегнала се на една греда и я пречупила. От невнимание скъсала дебело като китката й корабно въже. Понякога се питаха на шега какво ли ще стане, ако се влюби в дребничкия Смъдж. Тази възможност даваше повод за безброй шеги, някои твърде точни и определени. Общото заключение беше, че дребничкият Смъдж ще умре от задушаване.
Омаата направи още две-три стъпки, един слънчев лъч, пронизал черното небе, я освети и моряците започнаха свободно да я оглеждат. Пърсел сви очи. Моряците приличаха на котараци, които съзерцават с възхищение и страх огромните форми на тигрица.
— Джоно! Джоно! — повтори Омаата с дълбокия си глас.
— Хайде, върви! — каза Мак Лауд на Джон Хънт, като го потупа по гърба.
Хънт напусна покорно групата и тръгна с тежка стъпка към Омаата. Имаше същия ръст, беше съответно широк, малко по-едър от нея, космат от глава до пети, а това му придаваше особено обаяние сред голобрадите таитяни. Той гледаше Омаата с малките си свински очи. Муцуната му, обрасла с червеникава брада, беше сякаш смачкана, сплесната от някакъв исполински удар, който я бе направил двойно по-широка, като й бе отнел всякаква релефност. Но сега той не изглеждаше така заспал, както обикновено, и човек би казал, че почти се усмихва. А Омаата се смееше с едрите си бели зъби и в големите й като езера очи играеше странен плам.
Те постояха доста време така, един срещу друг, сякаш Омаата бе разбрала, че Хънт мисли бавно, та не бива да избързва. После го сграбчи за ръката, завлече го в групата на танцуващите, застана насреща му и започна да люлее бедра, като не снемаше поглед от него и скандираше с дълбок глас:
— Джоно! Джоно! Джоно!
Таитяните се приближиха към Хънт и запляскаха с ръце. Меани го тупна по рамото и започна да танцува до него, сякаш искаше да го насърчи.