Омаата повтаряше напевно:
— Джоно! Джоно! Джоно!
Изведнъж Хънт се размърда, попривдигна нозе, разпери ръце и започна да се люлее на място като мечка, втренчил в Омаата малките си бледосини очи. В същия миг, при все че топлият тропически дъжд продължаваше да се лее, в черните облаци, покрили от край до край небосвода, далеко на запад се появи прорез и слънцето се показа почти до самия кръгозор. Огрени от него, палубата, мачтите и платната на „Блосом“ се откроиха неземно бели върху мастиленото небе, а слънчевите лъчи озариха морето с дълги успоредни ивици, осветиха почти хоризонтално групата танцуващи, удължиха до безкрайност сенките им върху палубата и възпламениха червеното руно на Хънт.
— Джоно! Джоно! Джоно!
Дълбокият глас на Омаата приличаше и на гугукане, и на рев, а Хънт се полюляваше, огромен и космат, като клатеше в такт голямата си рошава глава — червенокос и белокож сред тъмните тела на таитяните.
— Джоно! Джоно! Джоно!
Омаата се приближаваше полека към Хънт, олюлявайки огромните си бедра, втренчила в него големите си черни очи и протегнала длани. Доближи го дотолкова, че можеше почти да го докосне, и така танцуваха един срещу друг цяла минута. След това Хънт нададе някакъв нечовешки рев, изправи се в целия си ръст и стовари върху раменете на Омаата грамадните си червени лапи. Тя избухна в нежен, гърлен смях, освободи се с невероятна пъргавина и затича. Хънт се спусна подир нея. Омаата описваше кръгове по палубата, като се обръщаше всеки миг да види дали Хънт я следва и не преставаше да се смее с гърления си смях. Най-после изчезна по стълбите към помещението на екипажа. Хънт запрескача стъпалата подире й. Моряците се задушаваха от смях. Смъдж се изправи в своето ъгълче, отвърна глава и плюна презрително през борда.
— Лейтенанте — каза Уайт, — капитанът ви вика.
Пърсел въздъхна, отиде да се облече в кабината си и влезе при Мезън.
Махагоновата маса на капитана беше завинтена на пода с дървени подпорки около всеки крак; а и самият Мезън като че бе завинтен на стола си зад масата. Облечен, с връзка, безукорен, той изглеждаше така чужд за това, което ставаше на палубата, сякаш беше жител от друга планета.
Щом Пърсел застана пред него, той сложи пръст върху една точка на картата и каза:
— Ето го.
Пърсел заобиколи масата и се наведе. Почти на половина път между Рапа и Великденския остров Мезън бе начертал с молив едно кръстче. Пърсел го погледна въпросително и Мезън продължи:
— Ето, това е островът, който търсим. Ако вятърът не утихне, ще стигнем другиден вечерта.
Пърсел погледна картата.
— В Таити вие говорехте за неизвестен остров.
— Този е неизвестен — каза бързо Мезън. — Джексън го споменава в своя „Пътепис за Южните морета“, но иначе не е отбелязан в никоя карта на Адмиралтейството. Дори върху най-новите, като тази. Официално островът не съществува. Обаче Джексън е посочил на каква дължина и ширина се намира и това именно ми позволи да го нанеса на картата и да отбележа пътя ни.
Пърсел го погледна.
— Струва ми се, че и друг капитан може да е чел Пътеписа на Джексън и ако мине из тия места…
— Помислих и за това, мистър Пърсел — каза Мезън. — Такава опасност съществува, но тя е твърде малка, защото островът е почти недостъпен. Според Джексън, той е планински, заобиколен с отвесни стръмни скали, без никакъв залив или място за пускане котва, а прибоят не позволява дори слизане с голяма лодка. Самият Джексън не е слизал на този остров. Но се е приближил достатъчно, за да може да го опише. Имал около пет мили дължина на бреговата линия, покрит бил с разкошна растителност и бил пресечен от буйна река. Аз добавям, че Джексън го е открил през сухо годишно време, от което трябва да се заключи, че реката не пресъхва. А това е очевидно важна подробност.
Тъй като Пърсел мълчеше, Мезън продължи:
— Бих желал да чуя мнението ви, мистър Пърсел.
— Какво да кажа — започна колебливо Пърсел, — ако островът се намира наистина там, дето сочи Джексън, и ако е такъв, какъвто го описва, мисля, че е напълно подходящ, освен ако…
— Ако?
— Казахте, струва ми се, пет мили дължина на бреговата линия… може би е малко мъничък.
Мезън наведе напред четвъртитото си чело и каза безапелационно:
— Предостатъчен е за тридесетина души.
Пърсел продължи:
— Засега да. Но след няколко години…
Мезън махна с ръка, сякаш искаше да отклони довода.
— Когато прочетох в Таити описанието на Джексън, това възражение ми мина през ума, мистър Пърсел. Но го отхвърлих.
Той замълча, без да обясни защо го е отхвърлил. Пърсел се ядоса. Мезън е знаел още в Таити къде отиват и цели три седмици го бе държал в неведение!