Мезън заговори отново:
— Ще ви бъда признателен, ако не издадете пред екипажа това, което ви казах.
— Има ли причина да го крием?
— Никаква. Чисто и просто няма защо да знаят.
Запазването на този въпрос в тайна не беше от полза. Имаше само йерархическо значение: началството упражняваше своето началническо предимство, като не съобщаваше на подчинените си това, което знаеше. Така тайната за местоназначението на „Блосом“ бе създала разстояние между Пърсел и капитана, а сега, след като бе споделена между капитана и помощника му, щеше да поддържа същото разстояние между офицерите и екипажа. „Смешно — помисли Пърсел. — Продължава да си служи с всички жалки и дребнави хитрини на началник, а началничеството му вече изобщо не съществува. Той дори не забелязва, че е така.“
— И така, разбрахме се вече, мистър Пърсел — каза най-после Мезън, като че продължителното мълчание беше достатъчно да разсее съмненията на Пърсел по отношение размера на острова.
Пърсел се изправи.
— Ако разрешите, капитане?
— Да, мистър Пърсел!
— Имам да ви отправя едно искане.
Мезън го погледна. „Отдръпва се вече — помисли раздразнено Пърсел. — Първото му движение е винаги отрицателно.“
— Слушам ви — каза Мезън.
— Като капитан на този кораб — започна Пърсел, — вие имате, доколкото зная, правото да извършите, ако се наложи, бракосъчетание на двойките, които биха поискали това от вас.
— Точно така.
— Аз желая — започна сериозно Пърсел — да използувате тия права, придадени към вашата длъжност, за да узаконите моя брак с една таитянка.
Мезън стана, изчерви се, скръсти ръце на гърба и каза, без да поглежда Пърсел:
— Искате да се ожените за чернокожа, мистър Пърсел?
— Да, капитане!
Това бе изречено с такава енергия и сдържан гняв, че Мезън се смая. Никога не би му минало през ум, че Пърсел може да бъде така необуздан. Прав, застанал в профил към Пърсел, той гледаше втренчено един макет под стъкло, представляващ „Блосом“ в строеж. Макар да се преструваше, че сумти сърдито от недоволство, той обмисляше благоразумно положението. Пърсел обичаше чернокожите повече, отколкото трябва, и като всеки шотландец, имаше слабост да разсъждава, но извън тия два недостатъка нямаше в какво да го укорят. Мезън не искаше да се кара с него и предчувствуваше на каква опасност се излага, ако отхвърли искането му. А от друга страна беше просто немислимо да извърши бракосъчетание между помощника си и туземка.
— Вие сте дисентър10, струва ми се — каза полугласно той.
Пърсел го погледна. Не разбираше какво цели с този въпрос.
— Имам наистина известни симпатии към дисентърите — призна след малко той.
— А като капитан на британски кораб — каза Мезън — аз мога да извърша бракосъчетанието ви само според обредите на англиканската църква.
„Ето какво било!“ — помисли Пърсел като сдържа усмивката си. Мезън му приписваше собствения си формализъм.
— В англиканския венчален обред няма нищо, което да ме отблъсква — отвърна веднага той. — Несъгласията ми с англиканската църква са по други въпроси.
Мезън бе смаян като чу Пърсел да говори с такова хладнокръвие за „несъгласията“ си с църквата на негово величество. Изразявайки се така, Пърсел грешеше според него два пъти: проявяваше неверноподанически чувства към владетеля и лошия вкус да отдава някакво значение на религията.
— Вие не разбрахте забележката ми — каза рязко той. — Аз не смятам, че имам право да извърша бракосъчетание на един дисентър според обредите на англиканската църква.
„Излъгал съм се — помисли раздразнен Пърсел. — Не е формализъм. Просто шикалкави. Опитва се да се измъкне по някакъв начин.“
— Не съм казал, че съм дисентър — заяви сухо той. — Казах, че имам известни симпатии към дисентърите. Но официално принадлежа към англиканската църква. Ще го установите в книжата на кораба.
„Ако сега откажа — помисли Мезън, — значи да скъсаме.“ Той въздъхна, обърна се изведнъж към Пърсел и каза гръмко:
— Трябва да си призная, мистър Пърсел, че не мога да разбера вашето решение. Но най-после вашият личен живот засяга само вас. Не се смятам в правото си да отхвърля вашето искане.
„Завъртя руля в последния миг“ — помисли Пърсел.
Двамата стояха прави един срещу друг и стеснително мълчаха. И двамата знаеха, че са били на косъм до разрива. И двамата изпитваха облекчение, че не стигнаха дотам, а в същото време ги беше яд един на друг: единият, задето трябваше да се бори, за да получи правото си, другият — задето бе принуден да отстъпи.