— Изберете си двама свидетели от екипажа — каза със заповеднически тон Мезън — и утре по обед…
Той не довърши фразата си, като че му беше противно да го стори. Пърсел се поклони и отвърна малко вдървено:
— Благодаря, капитане.
И си отиде, без да дочака Мезън да му каже, че е свободен. Чувствуваше се оскърбен, раздразнен, неспокоен. Без сам да иска това, без да го желае и Мезън, просто защото бяха съвсем различни един от друг, отношенията им всеки ден се влошаваха.
На другия ден, в присъствието на моряците Джонс и Бейкър и пред целия екипаж, строен срещу стълбата, капитан Мезън, командир на „Блосом“, покръсти Ивоа, а след това я венча, според обреда на англиканската църква, за лейтенант Адам Бритън Пърсел.
Никой на „Блосом“ не последва примера на помощник-капитана.
На 10 юли, към седем часа сутринта, в съвсем ясно небе откъм юг се появи голям чер облак и се насочи право към „Блосом“. Всички моряци вдигнаха глави и го загледаха, толкова необичайна изглеждаше посоката му — защото вятърът духаше откъм север.
Облакът се приближаваше и удължаваше невероятно бързо, превърна се в триъгълник и Джонс извика радостно:
— Птици!
От всички страни се чуха радостни възклицания. Моряците, таитяните и жените дотичаха в един миг към носа.
— Уайт — извика Пърсел, — уведомете капитана!
И се обърна. Ивоа беше зад него.
— Адамо — каза задавено тя, — мислех, че никога няма да пристигнем.
Пърсел сложи ръка на рамото й и остана така, неподвижен, мълчалив, с вдигната глава, притиснал Ивоа до снагата си. Стигнали бяха до целта. На сушата, където живееха тези птици, щяха да живеят и те, заедно — до края на живота си.
— Морски ластовици! — извика Меани, като ги сочеше с ръка.
Таитяните започнаха да викат, обзети от внезапно оживление.
— Какво разправят, лейтенанте? — запита Бейкър.
— Че яйцата им са като кокошите.
— Не вярвам — каза Мак Лауд.
Морските ластовици кръжаха сега около „Блосом“, като затъмняваха слънцето с числеността си. Приличаха твърде много на дребни чайки, но имаха по-дълга човка и раздвоена опашка. Започнаха да се гмурват във водата отляво на кораба и моряците отидоха към левия фалшборд; вероятно за да се заслони в сянката му, стадо лъскави сарделки плуваше до самия корпус на „Блосом“. Ластовиците се нахвърлиха с хиляди върху тях, така че океанът се набразди от гмурванията им. Пърсел бе поразен от тази гледка: човек би казал, че вали дъжд от птици.
— Гледайте, лейтенанте — каза Бейкър, като посочи сарделите, — кой ли не ги яде, горките!
Великолепни тонове с гърбове на черни и сини ивици се извиваха в прозрачната вода и се нахвърляха невероятно лакомо върху сарделите. Но безмилостното изтребление не спираше дотук. Самите тонове бяха подгонени от акули, които пляскаха океанските води с огромните си опашки и захапваха тоновете, като тракаха с челюсти.
Моряците полека-лека стихнаха. Риболовът на морските ластовици отначало ги развличаше, но той се превърна постепенно в истинско клане. След като разкъсаха тоновете, акулите започнаха да се изяждат едни други и водата почервеня от кръвта им.
— Господи — извика старият Джонсън, — не ми се гледа! Тая рибя участ не е живот!
— Такъв е законът — обади се Мак Лауд, опрял о фалшборда мършавите си лакти, — големите да изяждат малките. Няма какво да хленчиш. Такъв е законът. Трябва само да си по-силният, нищо друго.
Мезън изскочи на палубата, малко зачервен, с далекоглед в ръка.
— Вижда ли се суша, мистър Пърсел? — запита с треперещ глас той.
— Не още, капитане.
Настъпи мълчание. Мезън изглеждаше разочарован като дете.
— Тези птици са отвратителни — каза сърдито той, като видя палубата покрита с курешките им.
— Разправят, че яйцата им се ядели — каза Пърсел.
Без да покани Пърсел да го последва, Мезън тръгна към носа. В същия миг сарделите се отделиха от кораба и ластовиците се втурнаха да ги гонят, като се отдалечиха от „Блосом“. Пърсел заповяда на моряците да измият палубата. Трябваше да повтори заповедта два пъти, за да го послушат.
Когато я изпълниха, и той отиде на предната палуба. Мезън бе долепил око до далекогледа. Не мръдваше нито на косъм, стоеше със зачервено лице и опънат врат. След малко свали далекогледа. Поизправи се, затвори и отвори няколко пъти дясното си око, после започна да разтърква клепача с крайчеца на пръстите си.
— Много дълго гледах. Окото ми се замъгли. Искате ли да погледнете, мистър Пърсел?
Пърсел долепи на свой ред око до далекогледа като смени дължината, за да го нагоди към своето зрение. Представял си бе острова по подобие на Таити: планинска суша, отделена от океана със защитен пояс от подводни скали, със спокойна лагуна и крайбрежна равнина. Действителността беше съвсем друга. Островът се възправяше на повече от хиляда стъпки над морето, като назъбена черна скала, в чието подножие се разбиваха огромните бели спирали на прибоя.