— Би било нечовечно, капитане! — извика смело той. — Не можем да избием нещастните хора, за да им вземем острова!
Мезън го изгледа в продължение на цяла секунда, после се изчерви до шията, премига няколко пъти, наведе чело напред и Пърсел помисли, че ще избухне. Но за голяма негова изненада Мезън се въздържа и отново угнетително замълча. После заговори съвършено спокойно, като че Пърсел не бе изказвал никакво възражение.
— Мистър Пърсел, ще поемете командуването на лодката и ще се опитате да слезете на брега.
— Да, капитане.
— Вземете шестима души, толкова пушки и въжета. Ако успеете да минете през прибоя, ще изтеглите лодката на сухо и ще се покатерите по канарата. Задачата ви е да разузнаете дали островът е обитаван. Ако ви нападнат, върнете се в първоначалната си база и се приберете в лодката. Втора лодка ще стои на двеста метра от плажа, за да ви защити с пушечен залп, ако ви преследват. Ако не ви нападнат, разгледайте доколкото ви е възможно острова до довечера и се върнете да ми докладвате.
— Да, капитане.
Пърсел помълча, после каза:
— Ако разрешите, капитане?
Мезън го изгледа студено:
— Да, мистър Пърсел?
Пърсел го погледна право в очите. Този път бе решил да не позволи на Мезън да удави възраженията му в обичайното си замълчаване.
— Моля бога островът да е необитаван — заяви твърдо той. — Но ако не е, не разчитайте, че ще стрелям срещу туземците, дори ако ме нападнат.
Мезън се изчерви от яд, започна да премигва, наведе глава и изкрещя невероятно сърдито:
— По дяволите съвестта ви, мистър Пърсел!
— Капитане!
Мезън го изгледа с пламнал поглед:
— Казах: по дяволите съвестта ви, мистър Пърсел!
Пърсел помълча, после каза сериозно:
— Мисля, че не би трябвало да говорите така.
Последва мълчание. Мезън правеше такова отчаяно усилие да възвърне хладнокръвието си, че ръцете му трепереха. Забеляза, че Пърсел ги гледа и ги скръсти на гърба си.
— Извинете, мистър Пърсел — каза най-после той, като отвърна леко глава.
— За нищо, капитане. Всекиму се случва да излезе понякога от релсите.
Тази размяна на любезности доведе до отслабване на напрежението, но това успокоение беше само повърхностно.
— Както и да е, безполезно е да се караме, защото не знаем още дали островът е обитаван.
Пърсел почувствува, че започва да се дразни. Цялото поведение на Мезън беше само отбягване и отказ — или замълчаваше, или се прикриваше зад яда си, или отлагаше за по-късно решението.
— Извинете — възрази твърдо Пърсел, — ние трябва да определим поведението си към туземците още преди да слезем на сушата. Лично аз държа да повторя, че няма да стрелям срещу тях, дори ако ме нападнат.
Последва мълчание. След това Мезън каза:
— В такъв случай ще се изложите на твърде голяма опасност, мистър Пърсел, а пък аз не смятам, че имам право да ви искам такова нещо. Ще командувам сам лодката, с която ще слезем на брега. Вие ще останете на борда.
Пърсел разбра какво значи това: още при първото хвърлено копие Мезън ще даде залп с всичките си пушки.
— Струва ми се — каза той със стиснато гърло, — че е по-добре да оставите на мене командуването на лодката.
Мезън се изправи.
— Мистър Пърсел, признавам ви правото да не се отбранявате, ако ви нападнат, но не и това да ми казвате как трябва да постъпя.
След тия думи нямаше какво повече да се каже. Пърсел се завъртя кръгом. Пламтеше от възмущение и беше така несигурен дали ще може да запази самообладание, че не добави нито дума.
Прибра се в кабината си и се хвърли на койката, с пламнала глава. Не успяваше да овладее треперенето на нозете си. Затвори очи и пое дълбоко дъх, за да се успокои. „Блосом“ се издигаше полека, когато някоя вълна, тласната от северозападния вятър, минаваше под него, а през четвъртитото прозорче нахлуваха лъчите на прекрасен, златист следобед. „И въпреки това — помисли Пърсел, — хора ще се избиват помежду си.“
След малко усети на челото си хладна ръка и отвори очи. Седнала на ръба на койката, Ивоа го гледаше мълчаливо.
— Болен ли си, Адамо? — запита тя с плътния си, звучен глас.
— Не, Ивоа. Просто съм ядосан.
Тя се усмихна, белите й зъби светнаха, а великолепните сини очи озариха лицето й. И каза закачливо:
— Пеританите се карат. Пеританите си създават главоболия. Пеританите не са никога доволни.
Пърсел се облегна на лакът и се усмихна.
— Пеританите мислят за бъдещето. Затова никога не са доволни.
Ивоа разтърси прекрасните си рамене.
— Когато нещастието ще дойде, то си идва и така. Защо да мислим отрано за него?
— Пеританите мислят, че човек трябва да се бори против него.