И тръгна да си върви.
— Благодарете му — подхвърли през рамо той.
— Сърдит ли е? — запита намръщено Меани. — Защо си тръгна, без да отговори?
Според таитянския етикет Мезън трябваше да отговори на словото му с еднакво дълга реч.
— Аз ще отговоря — каза Пърсел.
И стъкми набързо някакво слово, в което укорът беше така забулен, че можеше да мине и за похвала. Но не заблуди таитяните. През цялото време докато им говореше, те стояха с наведени глави.
Пърсел не успя да довърши словото си: Мезън го повика. Застанал беше на мостика, втренчил поглед в прибоя.
— Какво им разправяте? — запита недоверчиво той.
— Казвам им „благодаря“ за покорството им.
— Толкова дълга ли е на таитянски думата „благодаря“?
— Да, заедно с цветята и тръните.
— Защо е цялото това дрънкане? — запита Мезън като наведе напред четвъртитото си чело.
— Такъв е обичаят. Да не им се държи слово след извиненията на Меани, би означавало разрив с тях.
— Разбирам — съгласи се Мезън, без все пак да изглежда напълно убеден.
И продължи:
— Промених намеренията си, мистър Пърсел.
Пърсел го погледна, но не каза нищо.
— Ще сваля не една, а две лодки; трета ще патрулира за прикритие. С черните ще имам още шестима стрелци — обясни той, доволен като генерал, който вижда, че към войските му се присъединява още една дивизия. — Белите — продължи той — са девет души… тоест осем, като не броя вас, мистър Пърсел… така че общо имам четиринадесет пушки. Мога следователно да въоръжа и трите лодки. Всяка от лодките за дебаркиране ще има по пет, а тази за прикритие — четири пушки. Черните ще бъдат по двама в лодка, така че белите ще бъдат мнозинство. — И добави равнодушно, без да поглежда Пърсел: — Вие ще останете на борда… с жените.
Хубавото, русо и строго лице на Пърсел не трепна, а съсредоточеният му поглед остана втренчен в Мезън.
— Във всеки случай — добави Мезън като извърна глава, — котвите не са сигурни и на борда трябва да остане човек, способен да ръководи евентуално маневриране.
Разбра, че с това сякаш се извинява, ядоса се и продължи сухо:
— Наредете да спуснат лодките, мистър Пърсел.
След това се отдалечи, слезе в кабината си и изпи една след друга две чашки ром. Проклет философ! Като че ли е удоволствие да се биеш с чернокожи! Дори ако островът е обитаван, не могат да продължат плаването си бог знае за къде, без храна, с екипаж, който се зъби, и с чернокожи, които ще се натъркалят още при първата буря…
Когато видя във водата трите лодки, натоварени с хора и пушки, Пърсел изпита странното чувство, че гледа нещо недействително. Моряците и таитяните изпитваха може би същото чувство, защото всички разговори се прекратиха и настъпи пълно мълчание. Слънцето беше вече доста ниско, затова Мезън бе казал да не вземат никаква храна. Щяха да вечерят на острова с плодове, каквито намерят.
Трите лодки бяха наредени в полукръг откъм десния борд на „Блосом“, едната завързана за стълбата до изхода, в очакване на Мезън. Той слезе тежко, застана при кърмата, долепи далекогледа до окото си, подви коляно върху седалката на рулевия и започна да разучава плажа.
Хората гледаха отдолу тримачтовия кораб и жените, наведени мълчаливо през фалшборда. Вдясно от Пърсел, с цяла глава по-висока от него, стоеше Омаата, мрачна, съсредоточена, по-неподвижна от статуя.
— Мистър Пърсел — извика отдолу пискливият глас на Смъдж, — не скучайте много с жените!
Безочливият намек беше толкова явен, че моряците се поколебаха какво да сторят, но Мезън се обърна, усмихна се и всички се разсмяха. Пърсел остана невъзмутим. Огорчен беше, че Мезън насърчи другите да му се присмеят.
Омаата наклони към него огромната си глава и го погледна с големите си черни очи.
— Какво каза, Адамо?
— Препоръча ми да не скучая с жените.
Като знаеше колко много таитянките обичат такива шеги, Пърсел очакваше, че ще се разсмеят. Но жените мълчаха, втренчили поглед в лодките, със студено и укорно изражение.
— Адамо!
— Омаата!
— Кажи му, че ако има бой, ще го убият.
Пърсел поклати глава.
— Не мога да му кажа такова нещо.
Омаата се изправи в целия си ръст, изпъчи голата си гръд и се улови с две ръце за фалшборда.
— Аз ще му го кажа! — извика тя с дълбокия си глас и се удари по гърдите с опакото на дясната си ръка. — Аз, Омаата! Кажи му от мое име — добави тя и посочи с показалеца си Смъдж, като наклони същевременно към водата огромната си снага, — кажи му на тоя дребен плъх, че ще го убият! Кажи му, Адамо!
Тя се навеждаше през борда на „Блосом“ с протегната ръка, блеснали очи и разширени от гняв ноздри. Мъжете от лодките я гледаха, вдигнали глави към нея, учудени от крясъците и показалеца, насочен като сабя към Смъдж.