— Кажи му, Адамо!
Пърсел погледна Смъдж и му каза равнодушно:
— Омаата настоява да ти кажа, че ако има бой, ще те убият!
Настъпи неловко мълчание. Никой не бе помислил очевидно, че експедицията би могла да свърши с жертва от английска страна.
Джонс, който беше с Мезън в първата лодка, извика изведнъж оживено:
— Смъдж ли да убият? Невъзможно! Той избра помощната лодка!
Това беше вярно. Моряците погледнаха Смъдж и се разсмяха гръмко. Пърсел дори не се усмихна.
Мезън даде заповед за тръгване. Неговата лодка трябваше да се опита първа да мине през прибоя. Ако сполучи, щяха да я изтеглят на сушата и втората лодка щеше да мине по същия начин. Помощната лодка щеше да се задоволи да обикаля на двеста метра от плажа и да се постарае да свали хората си, само ако неприятелят се опита да тури ръка на лодките, за да попречи на слезлите да се оттеглят.
Пърсел следеше цялата операция, долепил око до далекогледа на Бърт. Прибоят бе преплаван безпрепятствено и моряците не си послужиха нито за миг с въжета и куки при катеренето по скалите.
След двадесетина минути малката дружинка изчезна в шумака по върха на скалата и Пърсел се поуспокои. Ако имаше кой да ги нападне, това щеше да стане докато хората се катереха по скалите. На защитниците би било лесно да ги бият с камъни отгоре, скрити в храстите.
Пърсел почака доста дълго, но безпокойството му постоянно намаляваше.
Към пладне се чу единичен изстрел, след десетина минути още един и нищо повече. Навярно моряците ловуваха.
Славната армада се върна на мръкване, без да е водила някакъв бой. Беше още топло и хората изглеждаха уморени. Мезън се качи пръв на борда.
— Можете да се успокоите, мистър Пърсел — каза уверено той. — Островът не е обитаван; няма да има бой.
Пърсел погледна Мезън. Невъзможно беше да разбере по изражението му дали съжалява, или изпитва облекчение.
Четвърта глава
На другия ден, в седем часа сутринта, Мезън се възползува от покоя на морето и се опита да изкара „Блосом“ на плажа. Така корабът щеше да бъде под ръка на екипажа, за да могат да свалят от него всички полезни вещи, които щяха да бъдат много ценни на острова. Изтеглянето на плажа не беше много лека операция; имаше опасност „Блосом“, много по-мъчноподвижен от лодка, да застане напреко на вълните. Но всичко мина добре. И тъй като щастието не идва никога само̀, случи се да бъдат и в последния ден на прилива: можеха да се надяват следователно, че в следващите дни „Блосом“ ще остане на сухо и дори при прилив кърмата му ще бъде извън обсега на прибоя.
Начинанието бе подпомогнато и от друга случайност: на мястото, дето заседна корабът, се издигаше закръглена скала, четиридесетина стъпки дълга и десетина висока. За малко не се блъснаха в нея на идване и десният борд я избегна само с три стъпки преди килът да нагази в пясъка. Мезън видя веднага как може да използува тази скала. Той даде заповед да се прикрепи корабът за нея с куки, така че като започне отливът, корпусът да се опре на скалата; по този начин палубата се наклони съвсем умерено. Щом настъпи отливът, така добре подсилиха това съоръжение с дебели греди и от двете страни, щото корабът оставяше утешителното впечатление, че е на сух док.
В това засядане имаше и сръчност, и щастлива случайност. Вятърът духаше откъм кърмата и екипажът, умело подпомаган от таитяните, се труди с необичайно усърдие да закрепи гредите от осем часа сутринта до осем часа вечерта. Моряците, които не ги почитаха много след първата буря, към края на този ден ги поглеждаха вече по-дружелюбно.
На другия ден най-ранобудните забелязаха, че носът на кораба се намира под един надвиснал връх. Това подсети Мак Лауд да настани там рудан, за да могат по-леко да изкарват на скалата всички предмети, които ще извадят от „Блосом“. Без да пита някого, той мобилизира част от екипажа и взе от кораба всички материали, необходими за изпълнението на плана.
Когато се яви в осем часа на палубата, последван от Пърсел, Мезън забеляза смаян над главата си начинанието, в което се бяха впрегнали моряците. Мак Лауд ръководеше работата, трудеше се повече от всички и с оживено от творчески плам бледо лице ругаеше непрестанно несръчната работна ръка. Мезън почервеня от гняв. Всичко това бе станало помимо него. Властта му беше явно пренебрегната.
— Мистър Пърсел — викна той с треперещ глас, — давали ли сте заповед…
— Не, разбира се, капитане…
Мезън тръгна с големи крачки към носа, следван с мъка от Пърсел. После вдигна глава към Мак Лауд, който работеше на десетина метра над него, и запита сухо: