Щеше да каже „като бедрото ми“, но замълча. Думата „бедро“ му се стори неприлична.
— … с огромни стъбла, мистър Пърсел! И с невероятно големи листа! По-големи от ония в Таити! Правите три крачки и изчезвате…
— И все пак — каза Пърсел, — щом не сте намерили следи от огън…
— Не минах из планината в южната част на острова. Само я заобиколих. Не е много привлекателна: безредно натрупани скали. Почти недопустимо е, че там биха могли да живеят хора. И все пак е възможно. От там извира единствената река на острова. Там е следователно водният център…
Той не довърши фразата си и каза изведнъж сухо, официално, сякаш си припомни, че разговаря с подчинен:
— Върнете се до обед.
— Толкова бързо? — запита учудено Пърсел. — Има ли причини?…
— Ще ви чакам на обед, мистър Пърсел — повтори сухо Мезън.
— Добре, капитане — отговори Пърсел и извърна поглед.
Почувствува се неловко. Бедният Мезън се държеше детински. Постъпката на Мак Лауд още му тежеше и той искаше да докаже с някаква дреболия, че е все пак началство. „Като че аз разклатих властта му“ — помисли Пърсел докато се обръщаше кръгом.
Мезън го върна.
— Вземете този план — каза по-меко той. — Вчера го нарисувах. Ще ви бъде от полза.
Пърсел слезе на палубата и избра за другари Бейкър, Хънт и Меани. Като видя „Джоно“ редом с лейтенанта, Омаата пристъпи величествено и помоли Пърсел да вземе и нея. Той се съгласи. Тогава и Ивоа, без да продума, го загледа умолително с прекрасните си сини очи. Той кимна. След нея още две таитянки, Итя и Авапуи, пристъпиха напред; щяха да ги последват и други, ако Мезън не бе извикал от мостика да не взема ни един човек повече, защото разтоварването на кораба изисквало много ръце.
Потребни им бяха цели двадесет минути уморителна гимнастика под знойно слънце, за да стигнат до върха на канарата, а през цялото време на катеренето морските ластовици, които населяваха с хиляди скалите, кръжаха непрестанно около малката дружинка и крякаха оглушително. Пърсел очакваше, че щом стигнат до върха на канарата, ще се озоват сред палмите, описани от Мезън, но тъкмо над плажа, в пояса от храсти, се откриваше двадесетина метра дълга полянка, отдето се виждаха великолепни дървета и редки шубраци.
Пърсел не навлезе веднага в нея, а заобиколи скалите, за да стигне до надвисналата канара, върху която Мак Лауд бе настанил рудана. Другите вървяха подир него. Когато наближи, всички моряци замълчаха и се скупчиха около недостроения рудан, като че тази машина беше за тях символ на свободата им. Колкото се отнася до Мак Лауд, той не вдигна нито за миг от работата си своето ъгловато лице, но Пърсел усещаше по напрежението на мършавото му тяло, че очаква само удобен случай да удвои нахалството си. „Неприятен е — помисли си той, — но не го обвинявам. Защо офицерите на «Блосом» ще заповядват и на острова?“
Пърсел пристъпваше бавно към рудана и колкото повече наближаваше, толкова повече усещаше, че моряците настръхват. В този миг той беше за тях помощник-капитан на „Блосом“, изпратен от капитана да реши дали ще трябва да се довърши нагласяването на рудана. Почувствува изведнъж, че го обзема ярост срещу Мезън. Натоварил го бе с невъзможна задача. Ако я изпълни както трябва, ще стане омразен на моряците. Ако не я изпълни, пак ще го подозират. Най-добре ще е, без съмнение, да остане само една минутка и да не продума. Но в същия миг помисли: „По дяволите благоразумието.“ Пристъпи още една крачка. Няма що. Ще ги нападне фронтално.
Не успя. Мак Лауд го изпревари. За обща почуда, той не се залови с него, а с Бейкър, до когото в това време се бе облегнала Авапуи. Мак Лауд го изгледа с ненавист, без да хвърли дори поглед към Авапуи, и каза провлечено:
— Едни се разхождат, други работят.
— Не си ме повикал — подхвърли Бейкър като го изгледа по същия начин и сложи ръка на рамото на Авапуи.
Разговорът спря до тук и Пърсел каза отривисто:
— Моряци, вие очаквате да чуете мнението ми. Е добре, ще ви го кажа. Добре сте намислили за рудана и аз се уповавам на Мак Лауд. Но не е необходимо, може би, да се държите нахално към мистър Мезън. Щом ще живеем заедно на този остров, да живеем мирно и тихо.
Мак Лауд вдигна полека острото си лице и плюна в нозете си, а Пърсел помисли: „То се знае! Няма да ми се размине!“