Таитяните нададоха радостни възклицания и изтичаха към дървото. Пърсел ускори ход. Не можеше да види стъблото, закрито от безброй израстъци, наведени към земята и пуснали корени, поддържащи клоните, от които бяха израснали. По този начин дървото изглеждаше израснало от земята, върнало се към нея и израснало наново. Отвесните клони бяха в такова изобилие, че смокинята се простираше на двадесетина метра в ширина и дълбочина и приличаше на храм с безброй колони. Около тези колони се увиваха бръшляни с огромни листа, които закриваха вътрешността на „храма“ и Пърсел се запита дали в действителност тук няма няколко смокини, преплетени в една-единствена маса. Някои от отвесните израстъци, дебели колкото обикновено стъбло, бяха очевидно много добра опора, защото един от главните клони, разцепен от мълния и почти отделен от ствола, се държеше още във въздуха благодарение на „въздушните“ корени, които огромната му тежина бе изкривила, без да успее да ги пречупи. Таитянките се втурнаха с радостни викове между колоните. Цялата дружина ги последва и още преди да стигнат до ствола, откриха редица стаички от шума, отделени една от друга със стени от лиани, а вместо с килими — покрити с дебел пласт мъх.
Таитянките влизаха и излизаха из тия стаи от зеленина, като се смееха от възхищение и радост. После Итя събра шепа мъх, хвърли го в лицето на Меани и избяга. Таитянките я последваха с писъци, а мъжете се втурнаха да ги гонят из лабиринта от стаи, дето беше много лесно да се изгубят, при все че преследващият беше често пъти отделен от преследвания само с една стена от шума.
Пърсел се забавляваше и крещеше като другите, но въпреки това не се радваше истински, не се отпускаше напълно. След като се отдалечи от смокинята, намери си по-широко място и се изтегна на полянката. „Защо не мога вече да се забавлявам като тях — помисли си той, — без задръжки, като дете? Какво е това, което съм загубил, а таитяните още притежават?“ Скърбеше, че открива в себе си загриженост, безпокойство за какво ли не.
Бейкър и Хънт отидоха при него, а след няколко минути дойдоха, запъхтени и развеселени, Меани и таитянките. Учудиха се, че Пърсел бе престанал толкова скоро да се забавлява.
— Късно е вече — каза той като посочи слънцето. — Ще си починем малко и ще се приберем на кораба.
Извади отново от пазвата си скицата на Мезън и започна да я изучава.
— Бейкър — каза след малко, — искаш ли да ми посочиш на тоя план пътя, по който мина вчера капитан Мезън?
Бейкър седна до Пърсел и наведе над рисунката приятното си мургаво лице.
— Ще ви кажа, лейтенанте. Щом стигнахме до първата висока равнина, ние се насочихме на изток, докато стигнахме храсталака. Там завихме и поехме в южна посока. Заобиколихме планината. Карахме така, че храсталакът оставаше през цялото време откъм десния борд. Не беше приятен поход, вярвайте ми.
— Накратко казано, вие сте тръгнали по окрайнината, а пък ние тръгнахме из средата. Сега си обяснявам защо Мезън не е нанесъл на картата смокинята. — След това продължи: — От рисунката разбирам, че според Мезън храсталакът е сто стъпки широк. Разучи ли го?
— На два пъти. Единия път в източния край, втория път в западния. Първия път ходих аз. Грозно нещо е да си вътре, лейтенанте. Тъмно, да се задушиш. Изподираш си ръцете да отстраняваш стъблата на малките палми, а пък те са жилави и ако ги пуснеш, веднага те шибват в гърба. Освен това, толкова е тъмно, че след една минута вече не знаеш къде си. За щастие, бяхме се уговорили с капитана, че всяка минута ще ми се обажда. И само по звука можех да се ориентирам.
— А какво има оттатък?
— Канарата.
— Нищо помежду?
— Нищо помежду.
— И ти преброи сто стъпки от гората до канарата?
Бейкър се усмихна бегло.
— Право да си кажа, лейтенанте, на няколко пъти обърках сметката. Беше тъмно, бях малко ядосан, а пък и проклетата пушка все се мотаеше в краката ми.
Пърсел погледна Бейкър. Уелшецът беше сух, мургав, в изваяното му лице блестяха умни очи.
— Освен това — продължи Бейкър, — трябва да имате пред вид още нещо. Из тия храсталаци човек не може да се движи в права линия. Върви на зигзаг. Така, че в крайна сметка, не е кой знае от какво значение да броиш стъпките си.
— И все пак си казал на капитана, че си изминал сто стъпки.
Хитрото мургаво лице на Бейкър се набръчка и кестенявите му очи блеснаха лукаво.
— Казах дори „сто и четири стъпки“, лейтенанте. Бях съвсем точен.
— Защо?
— Защото, ако не бях съвсем точен, капитанът щеше да ме прати повторно.
— Разбирам — каза Пърсел, без да се намръщи.
Погледна картата и продължи:
— А как се случи и морякът, който е измерил храсталака в източния край, да преброи пак сто стъпки?