— Не — отвърна Итя, — не го заслужаваш.
Подхвърли само едно камъче, което го улучи по гърдите.
— Камък! — намуси се тя. — Само това ще ти дам!
Меани се изтегна на земята и скръсти ръце под врата си.
— Грешиш — каза спокойно той.
Итя му хвърли второ камъче. Меани извади ръце изпод врата и закри с тях очите си, за да ги защити. Не продума. Само се усмихна.
— Най-напред — каза Итя — не си хубав.
— Право казваш, Итя — разсмя се гръмко Ивоа. — Брат ми наистина не е хубав! Няма по-грозен мъж от него в острова!
— Не е само това, че е грозен — продължи Итя. — И нищо не струва за тане.
— Ох, ох! — каза Меани.
Изтегнал царствено великолепното си тяло, той се протегна, изпъчи се и размърда бедра.
— Престани да се перчиш! — извика Итя като му хвърли наведнъж всички камъчета, които държеше в ръка. — За нищо на света не искам такъв тане като тебе. Днес ще съм аз. Утре Авапуи. Другиден Омаата.
— Аз — каза Омаата с дълбокия си кънтящ глас — си имам Джоно.
Пърсел се изсмя.
— Защо се смееш, Адамо?
— Смея се, защото харесвам гласа ти.
А на английски каза:
— Човек би казал, че реве гълъб.
Поиска да преведе, но не намери дума за „реве“. В Таити нямаше диви зверове.
— Според мене — започна Итя, — най-хубавият тане на острова е Адамо. Не е едър, ама косите му са като сутринно слънце през палмите. А пък очите му! Много харесвам очите му! По-светли са от водите на лагуната по пладне. И носът му е съвсем прав, съвсем прав! Когато се усмихва, има трапчинка на дясната буза и е весел като момиче. А когато не се усмихва е величествен като главатар. Сигурна съм, че Адамо е голям вожд на своя остров и има много кокосови палми.
Пърсел се разсмя.
— На моя остров няма кокосови палми.
— О! — извика смаяно Итя. — А как живеете?
— Лошо. Затова отиваме да живеем по чужди острови.
— Все едно — каза Итя като го гледаше със своите искрящи очи — и без кокосови палми дори, ти си добър тане. Най-добрият тане на острова.
Ивоа се понадигна на лакът и се усмихна на Итя с добродушно достойнство.
— Адамо — каза тя като продължаваше да се усмихва и простря изразително ръка като Оту, — Адамо е тане на Ивоа.
Това смъмряне разсмя Меани, а Омаата се усмихна презрително. Итя наведе глава и закри с десния лакът очите си, като дете, което ще заплаче. Напомнили й бяха да се държи прилично и тя се бе засрамила от лошото си държане.
Настъпи мълчание, беше горещо и Пърсел, легнал на тревата, взел ръката на Ивоа в своята, усети, че задрямва.
— Чудя се — каза полугласно той — какво е станало с хората, които са живели на този остров.
— Възможно е — обади се Омаата като сниши също глас — да е имало болест и да са измрели.
— Възможно е — обади се по същия начин Меани — да е имало война между две племена и да са се избили.
— И жените ли? — каза Пърсел.
— Когато жреците на едно племе заповядат да се изкорми кокошката15, избиват и жените. Че и децата.
Пърсел се надигна на лакътя си.
— Но всички не умират. Все остава някой победител.
— Не — отвърна Меани, като поклати тъжно глава. — Не винаги. В Мана се изклаха всички. Всички! Мъже и жени! Само един остана жив. Но не пожела да живее на острова сред тия мъртъвци. Скочил в пирогата си, пристигна в Таити и разказа за станалото. След две седмици умря. Не разбраха от какво е умрял. Може да е било от мъка. Мана е малко островче, не по-голямо от тукашното, и сега е съвсем пусто. Никой не иска вече да отиде там.
— Аз пък мисля — каза Итя като вдигна глава, — че хората, които са живели тук, са отплавали с пирогите си, защото ги е било страх.
— От какво? — запита Пърсел.
— От тупапау16.
Пърсел се усмихна.
— Не бива да се смееш, Адамо — каза Омаата. — Има такива зли тупапау, които мислят само как да мъчат хората.
— И как ги мъчат?
— Например накладеш огън и туриш да се топли вода. А щом обърнеш гръб, тупапау разлеят водата и изгасят огъня.
Между Пърсел и Меани имаше малко място; Итя се настани там. Легна настрана, сви се, обърна към Пърсел посивялото си от вълнение лице и каза:
— Дай ми ръката си.
— Защо? — запита Пърсел.
— Страх ме е.
Пърсел се поколеба и погледна Ивоа, която каза веднага:
— Детето се бои. Дай му ръка.
Пърсел послуша. Итя взе ръката му в топлите си пръсти, сложи я до бузата си и въздъхна.
— Адамо — обади се Омаата, — има ли тупапау в твоя остров?
— Разправят, че има.
— Какво правят?
— Разхождат се нощем с вериги.
— В Таити няма вериги — каза усмихнато Меани, — но и нашите тупапау обичат да вдигат шум.