Бърт потръпна от предусетеното удоволствие. Жестокостта му беше формалистична. За да накаже или удари някого, жертвата му трябваше поне привидно да е виновна. Бърт не постъпваше така от желание да направи впечатление на зрителите. Малко искаше да знае какво ще помислят или ще кажат. Той спазваше формата само за себе си. Определил си бе правила за всекидневното си държане към екипажа и ги зачиташе.
— И така — заговори съвършено спокойно той, — ти се усмихваш. Подиграваш ми се.
— Не, капитане — каза Джими с разтреперан глас, без да успее да надмогне потръпването, което въпреки волята му удължаваше ъгълчетата на устните в подобие на усмивка. Той се боеше, чувствуваше колко е опасно да има в тоя миг изражението, което Бърт му приписваше, но колкото повече се силеше да си придаде обичайно изражение, толкова повече устата му се удължаваше.
Бърт все повече се вковаваше и все по-втренчено гледаше детето. Той знаеше, че като удължава мълчанието си, ще наложи на юнгата изражението, за което го укоряваше.
— Усмихваш се! — викна той със страшен глас и Джими се усмихна неудържимо.
Няколко секунди Бърт се наслаждаваше на победата си. Спечелил бе играта. Юнгата беше виновен. Правилата бяха спазени.
— Сам си го заслужи — каза той, като се престори чудесно пред себе си, че съжалява.
Пое си дълбоко дъх, а студените му очи засвяткаха. После пристъпи с единия крак, отпусна се с цялата си тежест на него, завъртя от ляво на дясно едрата си снага и удари с все сили Джими с пестника си. Юнгата нямаше време нито да се отдръпне, нито да се закрие. Ударът попадна право в лицето. Морякът Джонсън, който беше в това време на няколко стъпки, разказа после, че чул как костите изпращели от силния удар. „Джими — добави той — се строполи като кукла, напълнена с трици.“
Бърт духна по кокалчетата на пръстите си и ги размърда два-три пъти пред лицето си, сякаш бяха изтръпнали. След това изгледа безизразно моряците, прескочи тялото и се върна с отмерена стъпка на мостика.
Щом се отдалечи, моряците престанаха да работят и загледаха Джими. И Бозуел дори бе навел смутено глава. Той видя много добре, че капитанът удари с все сили, но не разбираше защо. След няколко мига заповяда на Джонсън да плисне кофа вода върху главата на юнгата; а това можеше да се сметне почти за благоволение от негова страна. После, като вдигна глава и забеляза, че моряците не работят, изрева, плесна няколко пъти с бича, но някак вяло, и се отдалечи.
Джонсън беше стар моряк, куц, прегърбен, побелял и толкова мършав, че мишците на ръцете му стърчаха като корабни въжета. Той отвърза въжето, което придържаше едната кофа, загреба вода от морето и я изля върху главата на юнгата. Но тъй като обливането не оказа никакво въздействие, той се наведе да потупа Джими. Джонсън не виждаше много добре, та едва когато се наведе, можа да види какво е направил пестникът на Бърт от лицето на юнгата. Той потрепера, коленичи до безжизненото тяло и прилепи ухо до гърдите. Дълго стоя така, ужасѐн: сърцето на Джими бе престанало да тупти.
Когато старият Джонсън се изправи, моряците разбраха по смутеното му изражение, че Джими е мъртъв. Ръцете им стиснаха дръжките на четките, чу се глухо, неясно ръмжене.
— Ще предупредя мистър Мезън — каза полугласно Бейкър.
Мезън беше пръв лейтенант и вуйчо на Джими.
— Не отивай — посъветва го Мак Лауд. — Нямаш разрешение от Боз. Знаеш какво те чака.
— И все пак ще отида — заяви Бейкър.
Той трепереше от ярост и състрадание. Трябваше да прави нещо, за да се отърве от изкушението да забие ножа си в корема на Бърт.
Бейкър даде четката си на Джонс и изчезна в люка. Моряците се заловиха шумно за работа, за да прикрият отсъствието му. Да напуснеш без позволение работа, значеше да си спечелиш десетина удара с бич.
Когато Ричард Мезън се показа на палубата, стегнат, закопчан, всички погледи се обърнаха едновременно към него. Мезън видя тялото на Джими, простряно на двадесетина стъпки от него, погледна на свой ред моряците и се спря. Беше около петдесетгодишен мъж, здравеняк, с четвъртито лице и ниско чело. Бейкър не се осмели да му каже, че Джими е мъртъв, но пред разстроеното му лице и внезапното смълчаване на моряците Мезън усети, че сърцето му се свива. Нозете му затрепериха и той измина с мъка разстоянието, което го делеше от детето.
Когато стигна на един метър до него, видя ясно главата му. Клепачите бяха полуспуснати над очите, а под носа, смазан и почти разтрошен от силния удар, окървавените подути устни откриваха зъбите в някакво подобие на усмивка. Мезън коленичи, повдигна главата на Джими, положи я на коленете си и каза тихо, сякаш говореше сам на себе си: