Пърсел се раздвижи, проправи си път между моряците и спря ужасен, неспособен да изрече нито дума. Мак Лауд се наведе. Изтегли ножа си от трупа на Саймън, изтри грижливо острието в ризата на мъртвеца, затвори го с рязко тракване и го прибра в джоба си. В същия миг срещна погледа на Пърсел, разтърси рамене, отвърна очи и каза стеснително, като дете, което е направило пакост:
— Сам си го търсеше, лейтенанте.
Пърсел не отговори. Поразен от изражението на Мак Лауд, той мислеше тъжно: „Деца. Жестоки са като деца.“ Когато се обърна, за да си тръгне, видя с изненада вдясно от себе си Мезън, бледен, с наведена глава. После Мезън вдигна очи. Моряците бяха срещу него и той изгледа всички с мрачен и отчаян поглед.
— Метежници! — почти проплака той. — Метежници! Това сте вие!
— И вие също! — извика разярено Смъдж.
Лицето на Мезън трепна, сякаш му бяха ударили плесница, той премига, устните му затрепераха. И промълви:
— И аз също.
Втора глава
В тринадесет часа на другия ден морякът Уайт се приближи с меката си стъпка до лейтенант Пърсел, който проверяваше посоката на рулевия, застана мирно, свали шапка и каза с напевния си глас:
— Лейтенанте, капитанът ми поръча да ви съобщя, че обедът е сложен.
Пърсел вдигна вежди и погледна Уайт.
— Капитанът ли? — поусмихна се той.
— Да, лейтенанте — отвърна Уайт и черните му като смола зеници засвяткаха в тесния процеп между клепачите.
Уайт беше последица от любовта на английски моряк и китайка. Прибрал го бе един англикански мисионер, който обичаше да си попийва, и тъй като жълтата кожа на детето му се бе сторила забавна, се бе пошегувал и го бе нарекъл Уайт2. Това име превърна метиса в прицел за закачки по всички кораби, в които бе служил, докато един ден бе убил с нож един шегаджия и го бе хвърлил в морето. Това убийство, прикрито от екипажа и останало без наказание, бе осигурило на Уайт спокойствие. Но това спокойствие бе дошло твърде късно: Уайт говореше малко, не се смееше никога, лесно се докачаше. Щом Пърсел се обърна към него с въпросително вдигнати вежди и попита: „Капитанът ли?“, Уайт, не разбрал смисъла на въпроса, си въобрази, че лейтенантът му се подиграва, и още в същия миг жестоко го намрази.
Когато Пърсел влезе в каюткомпанията, Мезън седеше вече на мястото на Бърт. Без да продума, той направи знак на лейтенанта да седне срещу него — на мястото, дето сам Мезън седеше докато беше жив Бърт. „Ето ме повишен в пръв офицер“ — помисли си насмешливо Пърсел. Предния ден на закуска бяха четирима около същата трапеза. Сега бяха само той и Мезън. Пърсел вдигна глава и го погледна. По лицето на Мезън нямаше вече нито следа от вълнение. Той бе изпреварил Пърсел и ядеше здраво, с усърдие на селянин, като дъвчеше грижливо с яките си челюсти.
В английските кораби от онова време съществуваше неписан закон, според който капитанът трябваше да мълчи на трапезата, за да принуди по този начин и офицерите да мълчат. Зад това правило се криеше вероятно схващането, че тъй като капитанът няма на борда равен по чин, не може да има и достоен събеседник. Не бяха минали и пет минути откакто седна, и Пърсел разбра, че Мезън възнамерява да спазва това правило. Не отваряше уста дори да поиска пипера или туршията, а ги посочваше с пръст като Бърт, за да му ги подаде Пърсел. Лейтенантът поглеждаше крадешком правилното широко лице на Мезън, сиво-синкавите очи, малко ниското чело, правите коси. От всяка негова черта лъхаше почтеност, тесногръдие и чувство за дълг. А при това този безукорен офицер командуваше сега един кораб, който беше извън закона. Той седеше спокоен на мястото на капитана, когото бе убил, и като него се обкръжаваше с подобаващото на чина му свещено мълчание.
Към края на обеда Мезън вдигна глава и каза кратко:
— Искам да говоря на моряците, мистър Пърсел. Бихте ли желали да ги строите?
И стана. Пърсел не бе довършил обеда си, но веднага, макар и с неудоволствие, също стана. И това беше неписан закон: щом капитанът се нахранеше, обедът на лейтенантите се прекратяваше, дори ако чинията им беше още пълна.
Пърсел се качи на палубата и заповяда на Уайт да удари камбаната. Моряците дотичаха без бързане и се строиха пред люка. Мършавите им лица поразиха отново Пърсел. Той стоеше мълчаливо срещу тях и се чувствуваше неловко, загдето и Мезън, като Бърт, ги караше да го чакат.