Роман
Превела от английски
Диана Райкова
ИЗДАТЕЛСТВО „ЕРГОН” СОФИЯ
ПЪРВА ГЛАВА
Ана
Юни, 2001 г.
Бях трийсетгодишна, когато хидропланът, в който пътувахме с Ти Джей Калахан, се разби в Индийския океан. Ти Джей беше на шестнайсет и от три месеца в ремисия от лимфома на Ходжкинс. Пилотът се казваше Мик, но той умря преди да се ударим във водата.
Гаджето ми, Джон, ме откара до летището, макар че беше третият в списъка, след мама и сестра ми Сара, сред хората, които исках да го направят. Борехме се с тълпата, всеки от нас повлякъл по един голям куфар на колелца, и аз се питах дали всички от Чикаго са решили да летят някъде точно в този ден. Когато най-после стигнахме до гишето на Американските авиолинии, служителката се усмихна, сложи етикети на багажа и ми подаде бордна карта.
- Благодаря, госпожице Емерсън. Регистрирах ви директно до Мале. Приятно пътуване.
Пъхнах бордната карта в дамската си чанта и се обърнах да се сбогувам с Джон.
- Благодаря, че ме докара.
- Ще те изпратя, Ана.
- Няма нужда - казах аз и поклатих глава.
Той трепна.
- Искам да го направя.
Затътрихме се мълчаливо, следвайки едва мъкнещите се пътници. На гейта Джон попита:
- Как изглежда той?
- Кльощав и плешив.
Хвърлих поглед към тълпата и се усмихнах, когато забелязах Ти Джей, защото сега къса кестенява коса покриваше главата му. Помахах му и той показа, че също ме е видял като кимна, докато момчето, седящо до него, го сръга в ребрата.
- Кое е другото хлапе? - попита Джон.
- Мисля, че е приятелят му Бен.
Отпуснати в седалките, двете момчета бяха облечени в стила, любим за повечето шестнайсетгодишни: дълги, провиснали спортни шорти, тениски и незавързани маратонки. На пода в краката на Ти Джей стоеше тъмносиня раница.
- Сигурна ли си, че това е, което искаш да правиш? - попита Джон. Той пъхна ръце в задните си джобове и впери очи в протрития мокет на салона на летището.
Ами, един от нас трябва да направи нещо.
- Да.
- Моля те, не вземай окончателни решения, преди да се прибереш.
Не изтъкнах иронията в молбата му.
- Казах, че няма.
Макар че в действителност съществуваше само една опция. Аз само избрах да я отложа до края на лятото.
Джон сложи ръце на кръста ми и ме целуна, няколко секунди по-дълго, отколкото би трябвало на такова обществено място. Смутена, аз го отблъснах. С ъгълчето на очите си забелязах, че Ти Джей и Бен гледат.
- Обичам те - каза Джон.
Кимнах.
- Знам.
Примирен, той вдигна чантата ми и преметна и дръжката й върху рамото ми.
- Приятен полет. Звънни ми, когато пристигнеш.
- Добре.
Джон си тръгна и аз гледах, докато тълпата го скри, след това пригладих полата си и тръгнах към момчетата. Те сведоха очи, когато приближих.
- Здрасти, Ти Джей. Изглеждаш страхотно. Готов ли си да тръгваме?
Кафявите му очи срещнаха за миг моите.
- Да, разбира се. - Беше напълнял и лицето му не изглеждаше толкова бледо. Имаше брекети на зъбите, нещо което не бях забелязала преди, и малък белег на брадичката.
- Здравей, аз съм Ана - кимнах на момчето, седящо до Ти Джей. - А ти сигурно си Бен. Как мина партито ти?
Той погледна към Ти Джей объркано:
- Ъ-ъ-ъ... беше окей.
Извадих мобилния си телефон и погледнах часа.
- Ти Джей, връщам се веднага. Искам да проверя полета ни.
Докато се отдалечавах, чух Бен да казва:
- Човече, бавачката ти е адски гореща.
- Тя ми е частна учителка, задник такъв.
Думите ме настигнаха. Преподавах в гимназия и приемах случайните коментари от разтърсваните от хормони момчета като напълно приемлив професионален риск.
След като видях, че полетът ни ще излети навреме, аз се върнах и седнах в празния стол до Ти Джей.
- Бен тръгна ли си?
- Да. Майка му се измори да обикаля летището. Той не й позволи да влезе вътре с нас.
- Искаш ли да купя нещо за ядене?
Той поклати глава.
- Не съм гладен.
Седяхме в неловко мълчание, докато не стана време да се качваме в самолета. Ти Джей ме последва по тясната пътека към местата ни в първа класа.
- Искаш ли да си до прозореца?
Ти Джей сви рамене.
- Може. Благодаря.
Отстъпих встрани и го изчаках да седне, след това се отпуснах до него. Той извади преносим сиди плейър от раницата си и си сложи слушалките, деликатен начин да ми даде да разбера, че няма желание за разговор. Аз извадих една книга от ръчния си багаж, в този момент пилотът вдигна самолета и ние оставихме Чикаго зад гърба си.
* * *
Нещата започнаха да се объркват в Германия. От Чикаго до Мале - столицата на Малдивите - полетът би трябвало да трае малко повече от осемнайсет часа, - но бяхме изостанали от разписанието, след като прекарахме целия ден и половината нощ на Франкфуртското международно летище, чакайки авиокомпанията да ни премаршрутира след технически проблеми и лошо време, за да компенсира закъснението по първоначалния ни маршрут. Ти Джей и аз седнахме на твърди пластмасови столове в три след полунощ, след като най-после потвърдиха, че ще ни качат на следващия полет. Той разтърка очи.