Събудих се възбуден.
По принцип се случваше и не беше нещо, което можех да контролирам. Сега, когато не бяхме застрашени от умиране, тялото ми сигурно беше решило, че всички системи работят. Да спя толкова близо до момиче, особено изглеждащо като Ана, беше почти гаранция, че ще се събудя надървен.
Тя лежеше на една страна, обърната към мен, и още спеше. Раните по лицето й зарастваха и за неин късмет никоя от тях не изглеждаше чак толкова дълбока, че да остане белег. Беше изритала одеялото си по някое време през нощта и аз плъзнах поглед към краката й, което беше лоша идея, предвид ставащото в панталоните ми. Ако отвореше очи, щеше да ме хване, че я наблюдавам, така че побързах да изпълзя от лодката и започнах да мисля за геометрия, докато възбудата ми премине.
Ана се събуди десет минути по-късно. Ядохме кокосов орех и хлебен плод за закуска и след това измих зъбите си, изплаквайки ги с дъждовна вода.
- Вземи. - Подадох й четката и пастата.
- Благодаря. - Тя изстиска малко паста и се изми.
- Може би днес ще мине самолет? - предположих аз.
- Може би - съгласи се Ана. Но не ме погледна, когато го произнесе.
- Искам да огледам по-добре наоколо. Да видя какво друго има на този остров.
- Трябва да бъдем внимателни - каза Ана. - Нямаме обувки.
Дадох й един чифт от моите чорапи, така че краката й да не са съвсем боси. Отидох зад колибата и се преобух в дънките си, така че да се предпазя от комарите, след което влязохме в гората.
Влажният въздух залепна върху кожата ми. Минах през рояк комари, като държах устата си затворена и размахвах ръце да ги прогоня. Навлязохме по-навътре в сушата и миризмата на изгнили растения стана по-силна. Листата над главите ни блокираха почти напълно слънчевата светлина и единственият звук беше чупенето на клони и нашето дишане, когато вдишвахме тежкия въздух. Дрехите ми се просмукаха от пот. Продължихме в мълчание и в един момент се запитах колко ли време ще ни отнеме да прекосим гората и да излезем от другата страна.
Отне ни петнайсет минути. Ана се влачеше малко след мен, така че аз я забелязах пръв. Спрях рязко и се обърнах назад, като й направих знак да побърза.
Тя ме настигна и прошепна:
- Какво е това?
- Не знам.
Една дървена колиба, приблизително с размерите на едностайна преносима къща, стоеше на петдесетина метра пред нас. Може би и друг живееше на острова. Някой, който не си даваше труд да се запознава. Тръгнахме към нея предпазливо. Входната врата се отвори на ръждясалите си панти и ние надникнахме вътре.
- Ехо! - извика Ана.
Никой не отговори, така че прекрачихме прага и стъпихме на дървения под. На отсрещната стена на стаята без прозорци имаше още една врата, но тя беше затворена. Не се виждаха никакви мебели. Аз побутнах една купчина одеяла в ъгъла и отскочих, когато оттам се разпълзяха буболечки във всички посоки.
Когато очите ми се адаптираха към мъждивата светлина, забелязах голяма метална кутия с инструменти. Клекнах и я отворих. В нея имаше чук, няколко опаковки с гвоздеи и винтове, и ръчен трион. Ана откри някакви дрехи. Тя вдигна една риза и ръкавите паднаха.
- Помислих си, че може да използваме това, но няма да стане - каза тя, правейки физиономия.
Аз отворих вратата към втора стая и двамата се промъкнахме бавно в нея. По пода се търкаляха празни кесийки от картофен чипс и опаковки от бонбони. До тях лежеше пластмасов контейнер с широк отвор. Вдигнах го и погледнах вътре. Празен. Който беше живял тук, вероятно го бе използвал да събира вода. Може би ако бяхме проучили острова малко повече, ако бяхме вървели по-нататък, щяхме да открием колибата по-рано и нямаше да се наложи да пием вода от езерото. И може би щяхме да сме на брега в момента, когато самолетът мина.
Ана погледна контейнера в ръката ми. Сигурно беше направила същата връзка, защото каза:
- Станалото - станало, Ти Джей. Не можем нищо да направим вече.
Един мухлясал спален чувал лежеше смачкан върху пода. В ъгъла, подпрян на стената, стоеше черен калъф. Отворих закопчалките и вдигнах капака. Вътре имаше акустична китара в добро състояние.
- Това е странно - каза Ана.
- Мислиш ли, че някой е живял тук?
- Така изглежда.
- Какво ли е правил?
- Искаш да кажеш освен да дрънка Джими Бъфет1? - Ана поклати глава. - Нямам представа. Но който и да е бил, не е идвал тук отдавна.
- Но това не е съборетина - казах аз. - Направена е в дърводелска работилница. Не знам как я е докарал тук - с кораб или самолет, предполагам, но този тип си го е бивало. Въпросът е къде е отишъл.
- Ти Джей. - Очите на Ана се разшириха. - А може би ще се върне?
- Надявам се.
Върнах китарата в калъфа и й го подадох. Аз взех кутията с инструменти и се върнахме по обратния път на брега.