- Мислиш ли, че ще извадим късмет, ако влезем малко по-навътре? - попитах аз.
- Не знам. Рибата вероятно е по-едра, но може да е по-трудно да използваме харпуна.
Забелязах нещо, което подскачаше във водата.
- Какво е това, Ти Джей? - Заслоних очите си с ръка.
- Къде?
- Точно отпред. Виждаш ли го как подскача нагоре-надолу? - Посочих към него.
Ти Джей присви очи.
- О, по дяволите! Ана, не гледай.
Прекалено късно.
Точно преди той да ми каже да не гледам, разбрах за какво става дума. Отпуснах харпуна и повърнах във водата.
- Вълните ще го изхвърлят, така че да се върнем на брега - каза Ти Джей.
Последвах го. Когато стигнахме до пясъка, повърнах отново.
- Тук ли е вече? - попитах аз, докато бършех устата си с ръка.
- Почти.
- Какво ще правим?
Гласът на Ти Джей прозвуча разтреперан и несигурен.
- Ще трябва да го погребем някъде. Можем да използваме едно от одеялата ни, освен ако нямаш нещо против.
Колкото и да не ми се искаше да се откажа от малкото вещи, които притежавахме, да го увием в одеяло ми се виждаше най-уважителното нещо, което можехме да направим. И ако трябваше да съм честна пред себе си, знаех че няма начин да се заставя да го докосна с голи ръце.
- Ще отида да го донеса - казах аз, доволна, че съм намерила извинение да не бъда там, когато водата го изхвърли.
Когато се върнах с одеялото, го подадох на Ти Джей и търкулнахме тялото в него, като го побутвахме с крака. Миризмата на разлагаща се, подгизнала от вода плът изпълни ноздрите ми и аз си запуших устата и зарових лице в извивката на лакътя си.
- Не можем да го заровим на брега - казах аз.
Ти Джей поклати глава.
- Не.
Избрахме място под едно дърво, далеч от навеса, и започнахме да копаем в меката пръст с ръце.
- Дали е достатъчно голяма? - попита Ти Джей, поглеждайки в дупката.
- Така мисля.
Не беше нужен голям гроб, защото акулите бяха изяли краката на Мик и част от торса му. И ръката. Нещо друго беше действало по лицето му. Парчета от избелялата тениска висяха от врата му.
Ти Джей изчака, докато гаденето ми отмине, след което аз хванах единия край на одеялото и му помогнах да извлачи Мик до гроба, и да го спусне в дупката. Покрихме го с пръст и се изправихме.
По лицето ми се търкаляха сълзи.
- Той беше вече мъртъв, когато влязохме във водата. - Произнесох го уверено, като твърдение.
- Да - съгласи се Ти Джей.
Започна да вали, така че се върнахме до спасителната лодка и изпълзяхме вътре. Покривалото ни пазеше от дъжда, но аз треперех. Дръпнах одеялото върху нас - единственото, което сега споделяхме - и заспахме.
Когато се събудихме, аз и Ти Джей събрахме хлебни плодове и кокосови орехи. Почти не говорехме.
- Вземи. - Ти Джей ми подаде парче кокосов орех.
Отблъснах ръката му.
- Не, не мога. Ти го изяж. - Стомахът ми се бунтуваше. Не можех да избия образа на Мик от съзнанието си.
- Стомахът ти още ли е разстроен?
- Да.
- Опитай кокосовата вода - подаде ми я той.
Вдигнах пластмасовия контейнер до устните си и отпих глътка.
- Добре ли е?
Аз кимнах.
- Може би ще остана известно време на това.
- Отивам да събера дърва за огъня.
- Окей.
Бяха минали само няколко минути, след като той тръгна, и усетих струйката.
О, Боже, не!
Надявайки се, че тревогата е фалшива, тръгнах в обратната посока на тази, в която Ти Джей беше изчезнал, и смъкнах дънките си. Там, върху белия памук на мястото за чатала, се мъдреше доказателството, че току що цикълът ми е дошъл.
Побързах към навеса и взех тениската си с дълги ръкави. Върнах се в гората, откъснах една ивица, сгънах я в няколко ката и я сложих под бельото си.
Исках този злочест ден да е свършил.
Когато слънцето залезе, комарите започнаха да ме хапят по ръцете.
- Сигурно си решила, че да ти е по-прохладно си заслужава няколко ухапвания - каза Ти Джей, когато ме забеляза да ги пляскам. Той облече пуловера и дънките си веднага щом насекомите излязоха.
Аз си помислих за блузата ми с дълги ръкави, скрита под един храст; само се надявах, че ще мога да я намеря отново.
- Да, нещо такова.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Ти Джей
През следващите осемнайсет дни не ядохме нищо друго, освен хлебни плодове и кокосови орехи, и дрехите започнаха да висят на нас. Стомахът на Ана къркореше, докато тя спеше, а моят постоянно ме болеше. Съмнявах се, че спасителите още ни търсят и едно неясно, празно чувство, което нямаше нищо общо с глада, се добавяше към болката във вътрешностите ми всеки път, когато помислех за семейството и приятелите си.