- Не беше забавно. Влизах и излизах от болницата много пъти.
- Колко време беше болен?
- Около година и половина. Известно време не се чувствах добре. Докторите не знаеха какво да мислят.
- Трябва наистина да е било страшно, Ти Джей.
- Ами, опитваха се да крият от мен, което ме дразнеше. Разбрах, че е лошо само по това, че изведнъж всички отбягваха да ме гледат в очите, когато задавах въпроси. Или променяха темата. Това ме плашеше.
- Не се и съмнявам.
- В началото приятелите ми ме посещаваха непрекъснато, но когато не се подобрих, някои от тях спряха да се отбиват. - Отпих от водата и подадох бутилката на Ана. - Нали знаеш приятеля ми Бен?
- Да.
- Той идваше всеки ден. Прекарваше часове с мен да гледаме телевизия, или седеше в стол до болничното ми легло, когато се чувствах прекалено зле, за да се движа или да говоря. Родителите ми и докторът водеха някакви дълги разговори в коридора или не знам къде, и бях помолил Бен да се опита да ги подслуша. Той ми казваше всичко, което си говореха, независимо какво. Знаеше, че само искам да знам истината, разбираш ли?
- Напълно - кимнах аз. - Явно ти е голям приятел, Ти Джей.
- Така е. Ти имаш ли най-добра приятелка?
- Да, казва се Стефани. Познаваме се от детската градина.
- От дълго време.
Тя кимна.
- Приятелите са важни. Разбирам защо си искал да прекараш лятото с тях.
- Да - казах аз, мислейки си за всички у дома, в Чикаго. Те сигурно ме мислеха за умрял.
Ана стана и отиде до купчината с дърва.
- Ще ми кажеш ли, ако забележиш някакви симптоми? - Тя взе едно дърво и го хвърли в огъня.
- Разбира се. Само не ме питай непрекъснато как се чувствам. Мама го правеше и ме докарваше до бяс.
- Няма. Но ще се притеснявам малко.
- Да. Аз също.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ана
Ярката слънчева светлина ме събуди, огрявайки вътрешността на спасителната лодка. Ти Джей вече беше излязъл да събира дърва или да лови риба. Прозях се, протегнах ръце и крака и изпълзях от леглото. Куфарът ми беше в колибата, влязох там, бръкнах в него и извадих чифт бикини, връщайки се в спасителната лодка да се преоблека. Вече готова, дръпнах найлоновите капаци, за да влезе чист въздух.
Ти Джей дойде с рибата, която беше хванал за закуска. Усмихна ми се.
- Здравей.
- Добро утро.
Отидох да проверя хлебното дърво и кокосовата палма, събрах всичко, паднало на земята, и се върнах обратно. Ти Джей счупи кокосовите орехи, докато аз изчистих и опекох рибата.
След закуска си измихме зъбите, изплакнахме се с дъждовна вода и аз отбелязах датата в дневника си. Вече септември. Трудно беше за вярване.
- Искаш ли да поплуваме? - попита Ти Джей.
- Разбира се.
Миналата седмица бяхме забелязали две перки точно до рифа. Паникьосахме се и изскочихме от водата, но докато ги търсехме с поглед, те преплуваха лагуната и дойдоха чак до брега. Делфини. Нагазихме бавно във водата и те не избягаха, чакайки търпеливо да ги доближим.
- Държат се така, сякаш са тук, за да ни се представят - казах аз удивена.
Ти Джей погали единия и се засмя, когато той издуха вода от ноздрата си. Никога не бях виждала толкова социални създания. Те плуваха с нас известно време, след това си тръгнаха внезапно, спазвайки някакво морско разписание.
- Може би пак ще се върнат днес? - казах аз, докато крачех след Ти Джей по пясъка.
Той съблече ризата си и влезе в лагуната.
- Би било страхотно. Искам да пояздя единия.
Забавлявахме се като използвахме един от сглобяемите пластмасови контейнери като шнорхел. Имаше цели стада ярко оцветени риби - пурпурни, сини, оранжеви и жълти, а също и на черни райета. Забелязахме морска костенурка и змиорка, която надигна глава от океанското дъно. Отплувах бързо, когато видях това.
- Няма делфини - казах аз на Ти Джей, след като бяхме плували почти час. - Сигурно сме ги изпуснали.
- Можем да опитаме отново, след като поспим. - Той внезапно посочи към линията на брега. - Ана, погледни нататък!
От пясъка се показваше един крак на морски рак, щипците му се отваряха и затваряха. Изтичахме веднага от водата.
- Ще донеса пуловера си - каза той.
- Побързай, че току виж се заровил.
Ти Джей се върна веднага, уви пуловера си около рака и го измъкна от пясъка. Върнахме се до колибата и Ти Джей го изтръска върху огъня.
- О, Боже. - За секунда си помислих какво ли изпитва горкото създание.
Преодолях го бързо.
Счупихме краката с клещите от кутията с инструменти и започнахме да се тъпчем. Рачешкото месо - дори без горещо стопено масло - беше по-вкусно от всичко, което бях яла, откакто се намирахме на острова. Сега, когато знаехме къде се заравяха, с Ти Джей щяхме да проверяваме в пясъка всеки ден. Беше ми омръзнало толкова много от риба, кокосови орехи и хлебен плод, че понякога едва ги преглъщах, а добавянето на рачешко месо щеше да осигури известно разнообразие, нещо което отчаяно липсваше в менюто ни.