- Лека нощ.
* * *
Ти Джей остави на земята рибата, която беше хванал, и седна до мен.
- Първият срок е започнал преди няколко седмици - казах аз. Отбелязах едно хиксче в календара, оставих бележника настрана и започнах да чистя нашата закуска.
Ти Джей явно беше забелязал изражението ми, защото каза:
- Изглеждаш тъжна.
Кимнах.
- Трудно ми е като знам, че в момента друг учител стои пред моите ученици.
Преподавах английски на втори гимназиален курс и обичах да купувам за училище разни пособия, както и специализирани книги за рафтовете на библиотеката си. Винаги пълнех една голяма чаша на бюрото си е химикалки и до края на годината не оставаше нито една.
- Значи харесваш работата си?
- Обичам я. Майка ми беше учителка - пенсионира се миналата година - и аз винаги съм знаела, че също ще стана учителка. Когато бях малка исках да играя на училище през цялото време и тя ми даваше златни звезди, за да награждавам плюшените си играчки за домашните.
- Обзалагам се, че си страхотна учителка.
Усмихнах се.
- Опитвам се да бъда. - Сложих изчистената риба на камъка за готвене и го нагласих близо до пламъците. - Можеш ли да повярваш, че сега щеше да започнеш третата година в гимназията?
- Не. Имам чувството, че не съм бил в училище от много отдавна.
- Харесваше ли училището? Майка ти ми каза, че си бил добър ученик.
- Да. Исках да настигна съучениците си. Надявах се също да се върна във футболния отбор. Трябваше да го напусна, когато се разболях.
- Значи обичаш спорта? - попитах аз.
Той кимна.
- Особено футбола и баскетбола. А ти?
- Разбира се.
- Играеш ли нещо?
- Ами, тичам. Тичах два и половина маратона миналата година, а в гимназията играех баскетбол. Понякога правя йога. - Проверих рибата и отдалечих камъка от огъня, за да изстине. - Липсват ми тренировките.
Не можех да си представя да тичам сега. Дори и да имахме достатъчно храна, тичането из острова щеше да ми напомня за тичане на хамстер в колело. Движиш се напред, но не стигаш никъде.
* * *
Ти Джей се приближи с раница, пълна с дърва.
- Честит рожден ден! - казах аз.
- Двайсети септември ли е? - Той хвърли една цепеница в огъня и се отпусна до мен.
Кимнах.
- Съжалявам, не съм ти взела подарък. Молът на острова е ужасен.
Ти Джей се засмя.
- Всичко е наред, нямам нужда от подарък.
- Може би ще направиш голямо парти, когато се махнем от този остров?
Ти Джей сви рамене.
- Да. Може би.
Той изглеждаше по-голям от момче на седемнайсет. Сдържан. Може би сблъсъкът със сериозни здравословни проблеми беше изтласкал нещо от незрялото поведение, което присъства, когато няма за какво да се притесняваш, освен да си получиш шофьорската книжка, да преминеш в следващия клас, да нарушиш вечерния час.
- Не мога да повярвам, че скоро ще е октомври - казах аз. - Листата сигурно са започнали да пожълтяват у дома.
Обичах есента - игрите на футбол, да водя Джо и Клоуи до тиквената нива и усещането за студ във въздуха. Това бяха някои от любимите ми неща.
Вгледах се в палмовите дървета, зелените им клони шумоляха на бриза. По лицето ми бавно се стичаха капки пот, а постоянната миризма на кокос по ръцете ми ми напомняше лосион за получаване на тен.
На острова винаги щеше да бъде лято.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ти Джей
Дъждът падаше косо. Чу се тътен и светкавица освети небето. Вятърът разтърси спасителната лодка и се притесних, че може да ни премести надолу към брега. Отбелязах си наум: утре да завържа спасителната лодка за нещо.
- Будна ли си? - попитах Ана.
- Да.
Бурята вилня в продължение на часове. Ние се свихме заедно, като дръпнахме одеялото над главите си. Тънкият найлон отгоре, който висеше отстрани на лодката, беше единствената ни защита от мълниите, което на практика означаваше, че нямаме защита. Не говорехме много, просто чакахме да свърши, и когато най-после това стана, заспахме изтощени.
На следващата сутрин Ана донесе няколко малки зелени кокосови ореха, отбрулени от дървото по време на снощната буря. Разцепихме ги. Сърцевината беше сладка, а водата не беше горчива като на кафявите.
- Много са хубави - каза Ана.
Колибата се беше разпаднала, а огънят - угаснал, така че запалих нов, този път използвайки връзка от обувката си. Вързах я за двата края на една извита пръчка. Като направих примка във връзката, прокарах друга пръчка през нея, така че тя да стои перпендикулярно на парчето дърво, върху което я бях сложил.
- Какво правиш? - попита Ана.
- Ще използвам това, за да завъртя пръчката. Така направи онзи тип по телевизията.