- Опипах наоколо. Не мога да видя нищо.
- Защо трябва да го правиш? Ами ако има плъхове или голям паяк?
- Какво? Мислиш, че може да има паяци?
- Не, няма значение.
- Не мисля, че има друго, освен камъни и съчки. Не мога да бъда сигурен, обаче.
- Ако съчките са сухи, изнеси ги навън. Ще ги добавим към запасите.
- Добре.
Той изпълзя навън и се изправи, държейки в едната си ръка нещо, което приличаше на пищялна кост, и череп - в другата. Пусна ги на земята и изруга:
- Мамка му!
- О, Боже! - Не знам какво е това, но каквото и да е било, не е завършило добре за него.
- Мислиш ли, че е човекът, който е построил бараката? - попита Ти Джей. Вперихме очи в черепа.
Аз кимнах.
- Така смятам.
Върнахме се до колибата си и взехме една горяща цепеница, която да използваме като факел. Побързахме назад към пещерата и Ти Джей се отпусна на лакти и колене, изпълзявайки във вътрешността, като държеше факлата пред себе си.
- Внимавай да не се изгориш! - провикнах се след него.
- Няма.
- Вътре ли си вече?
- Да.
- Какво виждаш?
- Това определено е скелет. Но няма нищо друго. - Ти Джей излезе и ми подаде факлата. - Ще върна костите обратно в пещерата при останалото.
- Добра идея.
След това се прибрахме в колибата.
- Беше ужасяващо - казах аз.
- Колко време отнема едно тяло да стане на скелет? - попита Ти Джей.
- В тази горещина и влага? Вероятно не много.
- Определено си мисля, че е човекът от бараката.
- Сигурно си прав. И ако е той, значи нямаме шансове за спасение. - Поклатих глава. - Не се е върнал в бараката си, защото никога не е излязъл от тук. Но какво го е убило?
- Нямам представа. - Ти Джей хвърли дърва в огъня и седна до мен. - Ти защо не искаше да влезеш в пещерата? Имам предвид, преди да сме разбрали, че има скелет?
- Не мога да стоя в тесни, затворени пространства. Ужасяват ме. Казах ти за езерната къща. Онази, в която ходехме, когато бях малка, и с татко ловяхме риба.
- Да.
- Със Сара играехме с другите деца, които прекарваха ваканцията там със семействата си. Около цялото езеро минаваше път, а под него имаше дълга отточна тръба. Децата вечно се предизвикваха едно друго да пропълзят през нея от другата страна. Веднъж със Сара решихме да го направим и убедихме и останалите да дойдат. Бяхме стигнали до средата, когато се паникьосах. Не можех да дишам, а детето пред мен не можеше да продължи напред. Не можех и да се върна, защото зад мен имаше цяла група. Била съм към седемгодишна и не много висока, но тръбата беше тясна. Накрая излязохме от другата страна и Сара трябваше да намери мама, защото аз не спирах да плача. Спомням си го като че беше вчера.
- Нищо чудно, че не искаше да влезеш.
- Това, което не разбирам, е защо Костите ще отидат там, за да умрат.
- Костите?
- Не знам защо, но ми се струва, че трябва да му дадем име. Да го кръстим. „Костите“ звучи по-добре от „мъжа от бараката“.
- Нямам нищо против - кимна Ти Джей.
* * *
Седях до колибата и редях пасианс. Когато Ти Джей се приближи, усетих веднага, че нещо не е наред, защото той държеше ръката си близо до тялото и я поддържаше с другата. Рамото му беше смъкнато.
Изправих се.
- Какво стана?
- Паднах от кокосовата палма.
- Хайде. - Обвих ръка около кръста му и го поведох бавно към спасителната лодка. Той примижаваше при най-малкото движение и се опита - неуспешно - да потисне едно стенание, когато му помогнах да легне. Силният, внезапен порив да му помогна, да облекча болката му, ме изненада.
- Връщам се веднага; отивам да взема тайленола.
Изсипах две таблетки в дланта си и взех бутилката с вода, като я напълних от водния колектор. Сложих таблетките в устата на Ти Джей и повдигнах главата му, така че да може да отпие. Той преглътна, после си пое бавно въздух и издиша.
- Защо си се катерил по дървото?
- Опитвах се да достигна до онези зелени орехи, които обичаш.
Усмихнах се.
- Много мило от твоя страна, но мисля че ключицата ти е счупена. Ще изчакаме тайленолът да подейства, а после ще се опитам да направя някаква превръзка за през рамото.
- Добре. - Той затвари очи.
Проверих в куфара си и намерих дълъг бял потник. След двайсет минути помогнах на Ти Джей да седне.
- Съжалявам, знам че боли.
Сгънах ръката му в лакътя и мушнах превръзката отдолу, връзвайки я внимателно на рамото му. После го сложих да легне, отметнах косата от лицето му и го целунах по челото.
- Опитай се да не мърдаш.
- Добре, Ана.
Може би не болеше чак толкова, обаче, защото когато погледнах към него, преди да изляза от спасителната лодка, на лицето му имаше усмивка.