- Надявам се.
Беше ноември, което означаваше, че сме на острова от пет месеца. Ана каза, че дъждовният сезон няма да започне до май. Още валеше, макар и през ден, но не много продължително. Имахме кокосова вода, но продължавахме да сме жадни.
- Поне знаем, че не трябва да пием от езерото - каза Ана, потръпвайки. - Беше ужасно.
- Боже, знам. Мислех, че ще си изповръщам червата.
Не можехме да контролираме дъжда, но Малдивите бяха пълни с морски живот. Кокосовите орехи и хлебният плод едва засищаха глада ни, но ярко оцветените риби, които ловях от лагуната, ни спасяваха.
Стоях до кръста във водата и ги ловях една след друга. Не по-дълги от петнайсетина сантиметра - една обица и струна от китара не можеха да задържат много и се страхувах да уловя нещо по-голямо, за да не ги скъсам. Беше хубаво, че Ана е сложила в багажа си много обици, защото вече бях изгубил една.
Въпреки че имахме достатъчно за ядене, Ана каза че храненето ни страда от липсата на важни хранителни вещества.
- Притеснявам се за теб, Ти Джей. Ти още имаш да растеш.
- Няма проблем да раста. - Хранителният ни режим не можеше да е чак толкова лош, защото шортите, които ми стигаха до коленете, когато се разбихме, сега бяха поне с три сантиметра по-високо.
- Хлебният плод сигурно съдържа витамин С, иначе досега да сме хванали скорбут - промърмори тя.
- Какво, по дяволите, е скорбут? - попитах аз. - Звучи отвратително.
- Болест, която се причинява от недостиг на витамин С - обясни тя. - По време на дълги пътувания пиратите и моряците често са се разболявали от него. Не е приятно.
Всъщност тя трябваше да се притеснява повече за себе си. Банският й висеше отзад, а гърдите й не изпълваха горнището като преди. Ключицата й стърчеше, а ребрата й се брояха. Опитах се да я накарам да яде повече и тя правеше усилие, но в половината случаи аз дояждах храната й. За разлика от нея, яденето на едни и същи неща всеки ден не ме безпокоеше и ядях, когато огладнеех.
Една сутрин, няколко седмици по-късно, Ана каза:
- Днес е Денят на благодарността.
- Така ли? - Не обръщах много внимание на датите, но Ана ги следеше всеки ден.
- Да. - Тя затвори бележника си и го сложи на земята до нея. - Не мисля, че някога преди съм яла риба на Деня на благодарността.
- Или кокосов орех и хлебно дърво - добавих аз.
- Няма значение какво ядем. Изразяването на благодарност е да сме доволни от това, което имаме.
Тя се опита да прозвучи весело, когато го каза, но после избърса очите си с опакото на дланта и си сложи тъмните очила.
Никой от нас не спомена за празника през останалата част от деня. Аз не бях мислил за Деня на благодарността; предполагах, че до това време някой ще ни е намерил. С Ана почти не говорехме за спасение, защото това ни депресираше. Единственото, което можехме да направим, беше да чакаме и да се надяваме някой самолет да прелети над нас. Това беше най-трудното нещо, да нямаме никакъв контрол над ситуацията, освен ако не решахме да напуснем острова на спасителната лодка, само че Ана никога нямаше да се съгласи на това. Беше права. Това вероятно щеше да е самоубийство.
Онази нощ в леглото тя прошепна:
- Благодарна съм, че се имаме един друг, Ти Джей.
- И аз.
Ако Ана беше умряла след катастрофата, и трябваше да съм сам през цялото това време, не знам дали бих издържал.
* * *
Прекарахме Коледа в преследване на едно пиле.
Рано онази сутрин, когато се наведох да събера малко съчки за купчината с дърва, изписках като момиченце, когато едно пиле изхвърча от близкия храст, подплашено от мен.
Хукнах след него, но то изчезна в друг храст. Мушнах ръката си сред клоните и опипах, но не можах да го достигна.
- Ана, онзи пляскащ звук, който бяхме чули, е от пиле - казах аз, когато се върнах със съчките.
- Искаш да кажеш, че тук има пилета?
- Да. Преследвах едно в храстите, но то избяга. Обуй си обувките. Ще имаме пиле за Коледната вечеря.
* * *
- Ей там е. Чувам го. Ще ритна храста, така че бъди готов да го хванеш, когато избяга от другата страна - каза Ана, когато „Операция залавяне на пиле“ беше в ход. Преследването на свободолюбивото пернато от единия край на острова до другия отне повече от час, но накрая го обградихме.
- Ето го! - извика тя, когато то изпляска с крил е от храста до мен.
Опитах се да го хвана, но то избяга, оставяйки само шепа пера в ръцете ми.
-Мамка ти!
Хукнах след него. Ана ме настигна и двамата го притиснахме в едни храсти. То понечи да се промуши през една дупка между листата, но Ана се хвърли самоотвержено и го задържа. Аз му хванах краката, издърпах го от храста и го ударих в земята.