- Браво, Ти Джей. - Ана ме потупа по рамото.
Аз отрязах главата му и го закачих на едно дърво, докато повечето кръв се отцеди, след това оскубах перата, опитвайки се да не гледам главата.
- Изобщо не изглежда по същия начин, както в месарския магазин - отбеляза Ана.
- Добре си изглежда - казах аз. Тя го накъса на парчета и ги сложихме на плоски камъни близо до огъня.
Тя подуши въздуха.
- Помириши това.
Когато се опече, го оставихме да изстине, след което накъсахме месото с пръсти. Беше изгоряло на някои места и малко недопечено на други, но беше божествено на вкус.
- Това пиле е разбиващо! - казах аз и облизах пръсти.
Ана довърши бутчето и кимна:
- Да, така е. - След това хвърли костта при нарастващата купчина до огъня, избърса уста с опакото на дланта си, и добави замислено: - Питам се колко ли пилета има тук.
- Не знам. Но трябва да намерим още някое.
- Това е най-вкусното пиле, което съм яла някога, Ти Джей.
Аз хлъцнах и се засмях.
- Няма съмнение.
Разчистихме костите и постлахме одеялото на земята, далеч от огъня.
- Ти кога отваряш подаръка си - на Бъдни вечер или на Коледа?
- На Бъдни вечер. А ти?
- И аз. Понякога Грейс и Алексис се молят да ги отворят на двайсет и трети, но мама ги кара да почакат.
Лежахме един до друг, разпускайки. Помислих си за Грейс и Алексис, и за мама и тате. Те сигурно страдаха, празнувайки първата си Коледа без мен.
Само ако знаеха, че с Ана сме живи и се справяме съвсем сами.
* * *
Дъждът се върна през май и с Ана малко се успокоихме. Но бурите бяха много по-често и не можехме да правим нищо, освен да се свием в спасителната лодка и да слушаме тътена на гръмотевиците, докато чакаме да спре.
Преживяхме една много лоша буря, която събори дърво, така че го нарязах на цепеници за огъня. Отне ми два дни, но когато приключих, запасът ни от дърва изпълваше целия навес.
Слязох след това до брега да се разхладя. Ана цапаше във водата, играейки си с шест делфина. Аз нагазих, погалих единия от тях по главата и, кълна се, той ми се усмихна.
- Цели шест, еха! Това е рекорд - казах аз.
- Така е. Днес всички дойдоха наведнъж. - Делфините плуваха в лагуната като коркови тапи, късно сутрин и късно следобед. Винаги имаше най-малко два, но сега за първи път бяха толкова много едновременно.
- Потиш се - каза тя. - Да не си рязал дърва пак?
Потопих главата си във водата и я изтръсках като куче, когато я извадих.
- Да, приключих напълно. Известно време няма да се налага да събираме съчки. - Протегнах се, ръцете ме боляха. - Ана, би ли масажирала раменете ми? Моля те.
- Хайде. - Тя ме накара да изляза на брега. - Ще ти направя масаж на гърба. Моите масажи са световно известни.
Седнах пред нея и почти изпъшках, когато тя докосна раменете ми. Явно не се е шегувала, когато ми каза, че е добра, и аз се запитах дали е разтривала много гаджето си надолу. Ръцете й бяха по-силни, отколкото бих предположил, и тя масажира дълго гърба и врата ми. Мислех си как ръцете й ме докосват по други места и ако тя можеше да прочете мислите ми, сигурно щеше да се смае.
- Готово - обяви тя, след като свърши. - Сега по-добре ли се чувстваш?
- Нямаш представа - отвърнах аз. - Благодаря.
Върнахме се обратно до колибата. Ана наля една капачка течност за пране в контейнера за дъждовна вода и го разклати силно.
- Време за пране, а?
- Да.
Бях й предложил да си поделим задълженията по прането, но тя каза, че предпочитала да го прави. Сигурно не искаше да се занимавам с бельото й.
Тя сложи мръсните ни дрехи в контейнера и ги изпра. Когато ги извади една по една и ги остави настрани за изплакване, каза:
- Хей, Ти Джей, къде е всичкото ти бельо?
Заговорихме за бельо.
- Не ми става вече, а и почти се разпада.
- Значи нямаш никакво?
- Не. Нямах пълен куфар с дрехи, както някои хора.
- Не е ли неудобно?
- В началото беше, но свикнах. - Усмихнах се и посочих шортите си. - Цялата команда е тук, Ана.
Тя се засмя.
- Както и да е.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ана
Бяхме прекарали на острова повече от година, когато самолетът прелетя над нас. Събирах кокосови орехи онзи следобед и ревът на двигателите, толкова силен и неочакван, ме стресна. Пуснах всичко и хукнах към брега.
Ти Джей изскочи от гората. Той затича към мен и двамата размахахме ръце, гледайки как самолетът лети точно над главите ни.
Крещяхме и тичахме, подскачахме нагоре-надолу, но самолетът зави надясно и продължи да лети. Стояхме там, заслушани в звука на двигателите, който затихваше.
- Наклони ли крилата си? - попитах аз Ти Джей.