- Не знам. Наклони ли ги?
- Не мога да кажа. Може би, да.
- Имаше плувци, нали?
- Хидроплан беше - потвърдих аз.
- Значи може да е кацнал някъде тук? - каза той, сочейки лагуната.
- Така мисля.
- Дали са ни видели?
Ти Джей беше обут в сиви спортни шорти с тънък син кант от двете страни, без риза, но аз бях с черните си бикини, които би трябвало да се виждат на фона на белия пясък.
- Разбира се, искам да кажа, не можеш да не забележиш двама души, които размахват ръце, нали?
- Може би - кимна той.
- Не биха могли да видят огъня ни, обаче - изтъкнах аз. Не бяхме съборили навеса, нито бяхме хвърлили зелени листа в пламъците, за да произведем повече пушек. Не бях сигурна дали изобщо имахме каквито и да било зелени листа в навеса.
Следващите два часа седяхме на брега без да говорим, напрягайки се да чуем шума от двигателите на приближаващ самолет.
Накрая Ти Джей се изправи.
- Отивам за риба. - Гласът му прозвуча равнодушно.
- Окей.
След като той тръгна, аз отидох до палмата и събрах кокосовите орехи, които бях пуснала на земята. Спрях до хлебното дърво на връщане и взех два плода, после занесох всичко в навеса. Подкладох огъня и зачаках Ти Джей.
Когато се върна, изчистих и опекох рибата за вечерята ни, но никой от нас не яде. Преглъщах сълзите си и когато Ти Джей се отправи към гората, въздъхнах с облекчение.
Легнах в спасителната лодка, свита на кълбо, и се разплаках.
Всичките надежди, които бях таила, след като самолетът ни беше паднал, се разбиха на милион малки парченца този ден, като стъкло, ударено с ковашки чук. Помислих си, че ако успеем да изтичаме на брега, когато прелетеше следващият самолет, щяхме да сме спасени. Може би не ни бяха видели. А може би бяха, но не са знаели, че сме изчезнали. Това сега беше без значение, защото не се бяха върнали.
Сълзите ми спряха и аз се запитах дали най-после бяха свършили.
Изпълзях от спасителната лодка. Слънцето беше залязло и Ти Джей седеше до огъня, отпуснал дясната си ръка изтощено върху бедрото.
Взрях се по-внимателно.
- О, Ти Джей. Да не е счупена?
- По всяка вероятност.
Каквото и да беше срещнал юмрукът му - предположението ми беше за дънер на дърво, - то бе оставило кокалчетата му разкървавени и дланта ужасно подута.
Отидох до аптечката и се върнах с два тайленола и вода.
- Съжалявам - промърмори той, без да среща очите ми. - Последното нещо, от което се нуждаеше, беше да се грижиш за поредната счупена кост.
- Виж - казах аз, като коленичих до него. - Никога няма да критикувам нищо, което правиш, ако това ти помага да се справиш, окей?
Той най-после ме погледна, кимна и взе таблетките от протегнатата ми ръка. Подадох му бутилката с вода и той ги преглътна. Седнах по турски до него, гледайки искрите, които се вдигнаха във въздуха, когато сложих една цепеница в огъня.
- Ти как се справяш, Ана?
- Плача.
- Работи ли?
- Понякога.
Погледнах счупената му ръка и потиснах порива да отмия кръвта от нея и да я задържа в моята.
- Предавам се, Ти Джей. Ти веднъж каза, че е по-лесно ако не мислим, че ще дойдат за нас, и беше прав. И този самолет няма да се върне. Трябва да кацне в лагуната, за да повярвам, че можем да се измъкнем от този остров. Дотогава сме само аз и ти. Това е единственото нещо, което знам със сигурност.
- И аз се предавам - прошепна той.
Погледнах го, толкова пречупен, както физически, така и психически, и се оказа, че все пак са ми останали някакви сълзи.
На следващата сутрин проверих ръката му. Подутината беше станала двойно по-голяма.
- Трябва да се обездвижи. - Взех една къса пръчка от купчината дърва и се разрових в куфара си за нещо, което да увия около нея. - Няма да я стягам, но ще боли малко, Ти Джей.
- Няма проблем.
Пъхнах пръчката под дланта му и внимателно притеглих черния плат върху опакото на ръката му, като я увих два пъти и я подпъхнах отдолу.
- С какво я върза? - попита той.
- С прашките си. - Вдигнах очи към него. - Беше прав; те са абсолютно неудобни. Но са страхотни за оказване на първа помощ.
Ъгълчетата на устата му леко се извиха нагоре. Той ме погледна, в кафявите му очи просветваха искрици, каквито предишната вечер липсваха.
- От това някой ден ще излезе забавна история - казах аз.
- Знаеш ли какво, Ана? В известен смисъл е забавно и сега.
* * *
Ти Джей навърши осемнайсет през септември 2002 г. Той не изглеждаше същото момче, с което се бяхме разбили в океана петнайсет месеца по-рано. Със сигурност вече имаше нужда да се бръсне.
Брадата му беше по-дълга от набола следобедна брада, но по-къса от истинска пълна брада. Отиваше му, всъщност. Не знаех дали му харесва да има косми по лицето, или по-скоро не му се занимава с бръснене.