- Аз съм Ана, а това е Ти Джей - казах аз като се усмихнах и протегнах ръка да се ръкуваме. - Разбира се, че нямаме нищо против.
Малкият самолет побираше десет души и миришеше на самолетно гориво и плесен. Ти Джей закопча предпазния си колан и се загледа през прозореца. Аз седнах от другата страна на пътеката, избутах дамската чанта и ръчния си багаж под седалката и разтърках очи. Мик запали двигателя. Шумът заглушаваше гласа му, но когато обърна глава настрани, устните му се движеха, явно комуникираше с някого през слушалките. Той се отдалечи от дока, набра скорост и излетяхме.
Проклех се, че не мога да спя в самолет. Винаги бях завиждала на онези, които се унасяха в мига, в който самолетът се отлепеше от земята, и не се събуждаха, докато колелата не докоснеха пистата. Опитах се да задремя, но слънчевата светлина нахлуваше през прозорците и обърканият часовник на тялото ми не ми позволяваше. Когато се отказах и отворих очи, хванах Ти Джей да ме гледа. Ако изражението върху лицето му и горещината върху моето бяха някаква индикация, тя смути и двама ни. Той се извърна, мушна раницата под главата си и заспа няколко минути по-късно.
Тъй като не можех да си намеря място, разкопчах колана си, отидох при Мик и го попитах след колко време ще кацнем.
- Може би след час, час и нещо. - Той посочи към седалката за втория пилот. - Седнете, ако искате.
Аз седнах и побързах да закопчея предпазния колан. Заслоних очи срещу слънцето и обгърнах с поглед спиращата дъха гледка. Небето, безоблачно и кобалтово синьо отгоре. Индийският океан, водовъртеж от ментово зелено и тюркоазено синьо долу.
Мик разтърка гърдите си с юмрук и се пресегна за таблетки против киселини. Пъхна една в устата си.
- Киселини. Така е, като ям чийзбургери. Но са толкова по-вкусни от проклетата салата. - Той се засмя и аз кимнах, съгласявайки се.
- Ами вие двамата, откъде сте?
- Чикаго.
- Какво работите в Чикаго? - Той сложи още една таблетка в устата си.
- Преподавам английски на десети клас.
- А, лятна ваканция.
- Не и за мен. Обикновено обучавам ученици през лятото. - Посочих към Ти Джей. - Родителите му ме наеха да му помогна да настигне класа си. Той имаше лимфома на Ходжкинс и пропусна много уроци.
- Помислих си, че изглеждате прекалено млада, за да сте му майка.
Усмихнах се.
- Родителите и сестрите му летяха преди няколко дни.
Аз не можех да тръгна по-рано с Калахан защото в обществената гимназия, където преподавах, лятната ваканция започваше малко по-късно, отколкото в частната, където Ти Джей учеше. Когато Ти Джей разбра, той убеди родителите си да му позволят да остане в Чикаго за уикенда и да лети с мен. Джейн Калахан беше позвънила да види дали всичко е наред.
- Приятелят му Бен има парти. Той наистина иска да отиде. Сигурна ли сте, че нямате нищо против? - попита тя.
- Съвсем нищо - отвърнах. - Това ще ни даде възможност да се опознаем.
Бях виждала Ти Джей само веднъж, когато имах среща с неговите родители. Щеше да му отнеме известно време, за да свикне с мен; така ставаше винаги, когато работех с нов ученик, особено с тийнейджър.
Гласът на Мик прекъсна мислите ми.
- Колко време ще останете?
- Цялото лято. Наели са една къща на острова.
- Значи момчето сега е добре?
- Да. Родителите му казаха, че е бил много болен преди, но е в ремисия от няколко месеца.
- Приятно място за лятна работа.
Усмихнах се.
- Превъзхожда библиотеката.
Известно време летяхме в мълчание.
- Наистина ли има дванайсет хиляди острова? - попитах по едно време. Бях преброила само три или четири, пръснати сред водата като гигантски парченца от пъзел. Зачаках отговора му. - Мик?
- Какво? О, да, приблизително. Само двеста от тях са обитаеми, но както е тръгнало, очаквам това да се промени. Всеки месец се открива нов хотел или курорт. - Той се изкиска. - Всеки иска парченце от рая.
Той разтърка гърдите си отново и пусна лявата си ръка от лоста за управление, протягайки я напред. Забелязах болезненото му изражение и леката лъскавина от пот на челото му.
- Добре ли сте?
- Добре съм. Само че никога не съм имал чак такива киселини в стомаха. - Той пъхна още две таблетки антиацид в устата си и смачка празната опаковка.
Обзе ме тревожно чувство.
- Искате ли да се обадя на някого? Ако ми покажете как да използвам радиостанцията, мога да звънна вместо вас.
- Не, ще се оправя щом тези таблетки започнат да действат. - Той си пое дълбоко въздух и ми се усмихна. - Но ви благодаря.