- Приех работата, защото беше страхотна възможност да отида на място, на което никога не съм била. Никой не е можел да предвиди, че това ще се случи.
Започнах да чеша ухапания си от комар крак.
- Живяла ли си с онзи мъж? Каза, че си спала до него.
- Да.
- Не мисля, че му се е искало да си далеч от него за толкова дълго.
- Не искаше.
- Но ти го направи.
Тя не каза нищо в продължение на минута.
- Чувствам се неловко да говоря за това с теб.
- Защо? Защото мислиш, че съм прекалено малък, за да разбера?
- Не, защото си момче. Не знам дали можеш да имаш отношение.
- О, съжалявам. - Не трябваше да го казвам. Ана наистина не се отнасяше с мен като с дете.
- Казва се Джон. Аз исках да се оженим, но той не беше готов и се изморих да чакам. Помислих си, че може да е добре за мен да се откъсна за известно време. Да взема някои решения.
- Колко време сте били заедно?
- Осем години. - Тя прозвуча смутено.
- И той никога не е поискал да се ожените?
- Ами... Мисля, че просто не иска да се ожени за мен.
- О!
- Не ми се говори повече за него. Ами ти? Имаш ли си някоя в Чикаго?
- Вече не. Излизах преди с едно момиче, Ема. Запознахме се в болницата.
- И тя ли имаше Ходжкинс?
- Не, левкемия. Седеше на стола до мен, когато ми правиха първата химиотерапия. Прекарахме много време заедно след това.
- На твоята възраст ли беше?
- Малко по-малка. Четиринайсетгодишна.
- Каква беше?
- Скромна. Според мен беше наистина хубава. Беше загубила вече косата си, обаче, и страдаше от това. Винаги носеше шапка. Когато и моята опада накрая, тя спря да се притеснява. После си седяхме като двама плешивци и не ни пукаше.
- Сигурно е тежко да изгубиш косата си?
- Е, сигурно е по-лошо за момичетата. Ема ми показа някакви стари снимки, имала е дълга руса коса.
- Прекарвахте ли някога заедно, когато не бяхте на химиотерапия?
- Да. Тя знаеше откъде да мине в болницата. Сестрите винаги гледаха на другата страна, когато ни хванеха, че излизаме навън. Ходехме в градината на покрива и седяхме на слънце. Аз исках да я изведа извън сградата, но имунната й система беше много слаба и нямаше да издържи в тълпата. Една вечер сестрите ни оставиха да гледаме видео в една празна стая. Влязохме в леглото заедно и те ни донесоха пуканки.
- Тя много ли беше болна?
- Беше добре, когато се запознахме, но след шест месеца се влоши. Една вечер ми се обади по телефона и ми каза, че е направила списък на нещата, които иска да направи... каза ми, че времето й изтичало.
- О, Ти Джей...
- Тогава беше навършила вече петнайсет, но искаше да стане шестнайсетгодишна, за да може да получи шофьорската си книжка. Искаше да отиде на бал, но каза, че всяка училищна забава би свършила работа. - Поколебах се, но лежейки в тъмното до Ана ми беше по-лесно да говоря за нещата. - Тя ми каза, че искала да прави секс, за да знае какво е. Докторът я беше върнал отново в болницата по онова време и тя имаше отделна стая. Помислих си, че сестрите знаеха, може би им беше казала, но във всеки случай ни оставиха сами и успяхме да отметнем едно нещо в списъка. Тя умря три седмици по-късно.
- Толкова е тъжно, Ти Джей. - Ана прозвуча така, сякаш се опитваше да не заплаче. - Беше ли влюбен в нея?
- Не знам. Беше ме грижа за нея, но това беше такова странно време. Химиотерапията ми спря да действа и трябваше да започна облъчване. Бях уплашен, когато тя умря. Не можех да зная дали я обичам, Ана.
- Да - прошепна тя.
Не бях мислил за Ема от доста време. Никога не я бях забравял, обаче; това ми беше първият път.
- Ти какво реши за онзи мъж, Ана?
Тя не отговори. Може би не искаше да ми каже, а може би вече беше заспала. Заслушах се във вълните, разбиващи се в рифа, звукът ме успокояваше, и затворих очи. Не ги отворих чак докато слънцето не ме събуди на следващата сутрин.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ана
- Знаеш ли да играеш покер? - попита Ти Джей.
- Разбира се, но оставих картите долу на брега.
- Ще отида да ги взема - каза той.
- Няма проблем. Отивам до тоалетната и на връщане ще ги донеса. - Мразех да ходя близо до гората след като се мръкне и имах две минути, преди слънцето да залезе.
Тъкмо бях взела картите, когато това се случи. Не го бях видяла да идва и сигурно се беше спуснал от небето с голяма скорост, защото когато прилепът се блъсна в главата ми, едва не ме събори. Отне ми секунда да разбера какво ме е ударило, след което започнах да крещя. Паникьосах се, забих ръце в косата си и взех да ровя, за да го отскубна.
Ти Джей изтича до мен.
- Какво има?
Преди да му отговоря, прилепът впи зъби в ръката ми. Закрещях още по-силно.