- В косата ми има прилеп - извиках аз, когато парещата болка се плъзна по дланта ми. - Хапе ме!
Ти Джей хукна нанякъде, а аз размахвах глава напред-назад, опитвайки се да се освободя. Когато той се върна, ме бутна на пясъка и аз легнах на земята.
- Не мърдай - каза той, като обхвана главата ми с ръка. След това прокара острието на ножа през тялото на прилепа. Той спря да мърда. - Задръж така. Сега ще го измъкна от косата ти.
- Мъртъв ли е? - попитах аз.
- Да.
Лежах неподвижна. Сърцето ми препускаше и исках да скоча, но се насилих да не мърдам, докато Ти Джей разплиташе прилепа от косата ми.
- Извадих го.
Не можахме да го видим много добре на сребристата светлина на луната, така че Ти Джей се върна обратно при огъня и донесе една горяща цепеница. Наведе се и я вдигна над тялото на прилепа.
То беше отвратително, светлокафяво, с големи черни крила, щръкнали уши и остри зъби. Тялото му беше покрито с отворени рани. Козината около устата му изглеждаше влажна и лигава.
- Хайде - каза Ти Джей. - Да вземем аптечката.
Отидохме до навеса и седнахме край огъня.
- Подай ми ръката си.
Той почисти ухапаното със спиртни тампони, намаза го с антибиотичен крем и сложи отгоре лепенка. Ръката ми пулсираше.
- Боли ли?
- Да.
Можех да издържа болката, но мисълта какво ли може да се носи в кръвния ми поток, ме ужасяваше.
Ти Джей сигурно също си мислеше за това, защото преди да си легнем сложи острието на ножа в огъня и го остави там през цялата нощ.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Ти Джей
Ана беше будна и седеше до огъня, когато се върнах от риболов на следващата сутрин.
- Как е ръката ти?
Тя вдигна дланта си и отлепи лепенката.
- Не изглежда много зле - казах аз. Нащърбената рана беше пропита е кръв, а ръката й се беше подула малко през нощта. - Ще я почистя и ще й сложа нова лепенка, става ли?
- Става.
Избърсах е нов спиртен тампон ухапаното място.
- Изглеждаш изморена. - Бях забелязал тъмните кръгове под очите й.
- Не спах много добре.
- Искаш ли да отидеш да си легнеш?
Тя поклати глава.
- Ще спя по-късно.
Сложих нова лепенка на ръката й.
- Готово. Вече си като нова.
Тя обаче сигурно не ме чу, защото се взираше някъде в пространството и не каза нищо.
По-късно тази сутрин приключих със скелето на къщата и започнах да вдигам стените. Хлебното дърво пускаше млечна мъзга и аз запълних пукнатините с нея.
Ана работеше мълчаливо до мен, държеше дъски или ми подаваше гвоздеи.
- Много си мълчалива - отбелязах аз.
- Да.
Зачуках един гвоздей в дъската, закрепвайки скелето, и казах:
- Притесняваш се за ухапаното?
Тя кимна.
- Онзи прилеп изглеждаше болен, Ти Джей.
Оставих чука и избърсах потта от очите си.
- Не изглеждаше добре - признах аз.
- Мислиш ли, че е имал бяс?
Поставих следващата дъска и вдигнах чука.
- Не, сигурен, съм, че не е имал. - Знаех, обаче, че понякога прилепите пренасят болестта.
Ана си пое дълбоко дъх.
- Предполагам, че ще трябва да изчакам, за да разберем. Ако не се разболея до месец, вероятно съм окей.
- Какви са симптомите?
- Не знам. Треска, може би? Конвулсии? Болестта атакува централната нервна система.
Това адски ме уплаши.
- Какво да направя, ако се разболееш? - Опитах се да си спомня какво има в аптечката за първа помощ.
Ана поклати глава.
- Не трябва да правиш нищо, Ти Джей.
- Защо не?
- Защото без инжекция против бяс болестта е фатална.
За секунда не бях в състояние да дишам, сякаш въздухът беше изкаран от дробовете ми.
- Не знаех.
Тя кимна, сълзи изпълниха очите й. Аз оставих чука и сложих ръце на раменете й.
- Не се притеснявай - казах й. - Ще бъдеш добре.
Нямах представа дали ще е така, но имах нужда и двамата да го вярваме.
Отброих пет седмици напред и оградих датата в Аниния бележник. Тя искаше да изчака повече от месец, за да е напълно сигурна.
- Значи ако нищо не се случи до тогава - казах аз, - и нямаш никакви симптоми, си окей, нали?
- Така мисля.
Затворих бележника и го пъхнах обратно в куфара на Ана.
- А сега да се върнем към всекидневните си задължения - каза тя. - Не искам да разсъждавам за това.
- Разбира се, работата помага.
Помислих си, че е трябвало да стане актриса, не учителка. През деня разигра малко шоу, усмихваше се, сякаш нищо не я безпокоеше. Гледаше да е заета непрекъснато, прекара часове наред в игра с делфините или помагайки ми с къщата. Но не ядеше и беше неспокойна в леглото, и аз знаех, че не може да заспи.
Събудих се, когато тя се измъкна от спасителната лодка една нощ две седмици по-късно. Винаги ставаше най-малко по веднъж, за да слага дърва в огъня, но обикновено се връщаше веднага. Не и този път, което ме накара да стана и да я проверя. Намерих я в навеса, взираше се в пламъците.