Ти Джей махна балдахина на спасителната лодка - вече имахме истински покрив - и направи прозорци от мрежестите ролетни врати, което позволяваше да влиза светлина и въздух. Той използва найлоновите капаци за транспаранти, които затваряхме нощем; закова мушамата към фасадата на къщата, опъна я и прикрепи към нея високи колове, които заби в земята, после изкопа отдолу огнище.
- Гордея се с теб, Ти Джей. И Костите също щеше да се гордее с теб.
- Благодаря, Ана.
Бяхме изминали дълъг път от дните, когато спяхме на земята. Просто двама корабокрушенци си играеха на къща.
* * *
Хидропланът кацна в лагуната, докато с Ти Джей плувахме. Пилотът отвори вратата, подаде глава и извика:
- Най-после ви намерихме. Търсихме ви цяла вечност.
Бях на петдесет и две години.
Събудих се, плувнала в пот, и потиснах един вик секунда преди да излезе от устата ми.
Половината от леглото, в която спеше Ти Джей, беше празна. Напоследък той прекарваше много време в гората, събираше дърва сутрин и отново следобед.
Облякох се, измих си зъбите и отидох до кокосовата палма. Докато събирах падналите орехи, един полетя отгоре и едва не ме удари по главата. Стресната, подскочих и изругах.
Когато се върнах до къщата, проверих контейнера за вода. Беше февруари, средата на сухия сезон, и нямаше много. Пуснах го и избухнах в сълзи, а водата се разплиска на земята.
Ти Джей се приближи с раницата, пълна с дърва.
- Хей - каза той, оставяйки я до краката си, - какво има?
Изтрих очи с опакото на ръката си.
- Нищо, просто съм изморена и съм бясна на себе си. Разплисках водата. - След което заплаках отново.
- Няма нищо. Сигурно по-късно ще завали.
- Може и да не завали. Вчера почти не валя. - Пльоснах се на земята, чувствах се страшно тъпо.
Той седна до мен.
- Ъ-ъ-ъ... това предменструален синдром ли е или...?
Стиснах очи, за да спра сълзите.
- Не, просто имах лоша сутрин.
- Върни се в леглото - каза той. - Ще дойда да те взема, когато приключа с риболова, става ли?
- Добре.
Събудих се, когато Ти Джей разтърка ръката ми.
- Рибата е готова - каза той и се опъна до мен.
- Защо не ме събуди да я изчистя?
- Помислих, че ще се чувстваш по-добре, ако поспиш по-дълго.
- Благодаря. Така е.
- Съжалявам, че те попитах дали имаш предменструален синдром. Всъщност, не знам много по въпроса.
- Не, беше уместно. - Поколебах се. - Вече нямам цикъл. Отдавна не съм имала. - Още имах тампони в куфара си.
Ти Джей изглеждаше объркан.
- Защо?
- Не знам. Тегло, по-ниско от нормалното. Стрес. Недохранване. Можеш да си избереш.
- О-о-о... - каза неопределено той.
Лежахме и се гледахме.
- Призори сънувах лош сън. Един хидроплан кацна в лагуната, докато плувахме.
- Звучи като хубав сън.
- Бях петдесет и двегодишна, когато ни намериха.
- Значи ни е нямало наистина дълго време. Затова ли толкова се разстрои?
- Искам да имам бебе.
- Наистина ли?
- Да. Две или три, всъщност. Това беше другото нещо, което Джон не искаше. Ако не ни намерят докато стана на петдесет и две, ще е прекалено късно. Четиридесет и две е пределът. Мога винаги да осиновя, но наистина искам да родя поне едно. - Вдигнах един конец от одеялото. - Глупаво е да мислиш за бебе, когато тук има толкова други неща, за които да се притесняваш. Знам, че за теб децата още не стоят на дневен ред, но аз наистина искам да имам един ден.
- Мислил съм за деца. Стерилен съм.
Думите му бяха толкова неочаквани, че в началото не знаех какво да кажа.
- Заради рака ли?
- Да. Имах гадна химиотерапия.
- О, Ти Джей, съжалявам. Не мислех. - Няма по-жестоко от това да говориш, че искаш да имаш деца пред човек, фертилността на когото е заменена срещу оцеляването му.
- Няма проблем. Докторът разговаря с мен преди да започне химиотерапията. Обясни ми, че ако един ден поискам да имам деца, трябва да си запазя сперма веднага, защото тръгне ли лечението, ще е прекалено късно. Реших, че искам да разполагам с тази опция.
- О! Това не е решение, което повечето петнайсетгодишни момчета се налага да вземат.
- Не, ние предимно си мислим за това как да не допуснем някое момиче да забременее. Но следващата част може да те развесели. И така, мама ми каза, че ще ме закара в уговорения час до банката за сперма, и ми даде един „Плейбой“ от татковите; бях скрил няколко в гардероба си, между другото - и ме попита напълно сериозно дали знам какво да правя.
- Ти се шегуваш.
- Не, не се шегувам. - Той започна да се смее. - Бях на петнайсет, Ана. Бях експерт в това и нямах никакво желание да си говоря за чекии с майка ми.