Водата се пенеше навсякъде около мен, над носа ми, по шията, в очите. Не можех да дишам, без да се задавя. Ана плуваше към мен, плачеше и кървеше, крещейки. Тя хвана ръката ми и се опита да говори, но думите й излязоха нечленоразделни и не можах да разбера какво казва. Главата й се залюля и тя цопна по лице във водата. Издърпах я за косата.
- Събуди се, Ана, събуди се!
Вълните бяха много високи и се страхувах да не ни разделят, така че пъхнах дясната си ръка под каишката на спасителната й жилетка, и я държах за нея. Повдигнах лицето й нагоре.
- Ана! Ана! - О, Боже! Очите й останаха затворени и тя не отговори, затова проврях лявата си ръка под другата каишка на жилетката й, и се наклоних е нея, лягайки по корем.
Течението ни отнесе далеч от останките. Парчетата от разбития самолет изчезнаха под повърхността и не след дълго не остана нищо. Опитах се да не мисля за Мик, закопчан в пилотската си седалка.
Плувах, изплашен, сърцето ми биеше глухо в гърдите. Заобиколен единствено от надигащи се вълни, се опитвах да държа главите ни над водата и да не се паникьосвам.
Ще разберат ли, че сме се разбили? Дали са ни следили по радара?
Може би не, защото никой не дойде.
Небето притъмня и слънцето залезе. Ана избъбри нещо. Помислих си, че може би се е свестила, но тялото й потрепери и тя повърна върху мен. Вълните го отмиха, но тя трепереше и аз я притиснах по-близо, опитвайки се да споделим топлината на телата си. Аз също бях студен, въпреки че след разбиването на самолета водата ми се струваше топла. Нямаше лунна светлина и едва виждах повърхността на водата около нас, сега черна, а не синя.
Боях се от акули. Сложих едната си ръка под брадичката на Ана и повдигнах главата й. Бях усетил нещо топло под врата си, точно където беше опряна главата й. Да не би още да кървеше? Опитах се да я накарам да се събуди, но тя реагираше само ако разтърся лицето й. Не говореше нищо, стенеше. Не исках да я нараня, но исках да знам дали е жива. Тя не помръдваше от дълго време, което ме изплаши, но след това повърна отново и се разтрепери в ръцете ми.
Мъчех се да остана спокоен, бавно вдишвах и издишвах. Беше по-лесно да се справям с вълните, плувайки по гръб, и двамата с Ана ги яхвахме, когато течението ни носеше. Хидропланите не летяха в тъмното, но аз бях сигурен, че ще изпратят някой, когато слънцето изгрее. Дотогава някой щеше да е разбрал, че сме се разбили.
Родителите ми дори не знаят, че съм бил на онзи самолет.
Часовете минаваха, но не виждах никакви акули. Може би бяха тук и аз просто не знаех. Изтощен, задрямах за малко, оставяйки краката си да висят надолу, вместо да се мъча да ги държа близо до повърхността. Опитвах се да не мисля, че отдолу могат да се навъртат акули.
Когато разтърсих Ана отново, тя не отговори. Май усетих как гърдите й се повдигат и спускат, но не бях сигурен. Чу се силен плясък и аз подскочих нагоре. Главата на Ана се отпусна настрани и аз я дръпнах отново към мен. Плискането продължи, почти като ритъм. Представяйки си не една, а пет, десет и много повече акули, аз се завъртях. Нещо се подаваше от водата и ми отне секунда, докато разбера какво е. Плискането се дължеше на вълните, които удряха рифа, заобикалящ един остров.
Никога не бях изпитвал такова огромно облекчение в целия си живот, дори когато докторът ми каза, че ракът го няма и лечението най-после е подействало.
Течението ни теглеше по-близо към острова, но не вървяхме право към него. Ако не направех нещо, щяхме да го отминем.
Не можех да използвам ръцете си, защото те бяха още под каишките на Анината спасителна жилетка, така че останах по гръб и започнах да ритам с крака. Усетих, че обувките ми се изхлузват, но не ми пукаше; трябваше да ги сваля още преди часове.
Сушата беше на петдесетина ярда. Отдалечавайки се още от курса, нямах друг избор, освен да използвам едната си ръка, и аз загребах странично, теглейки лицето на Ана през водата.
Вдигнах глава. Бяхме близо. Започнах да ритам бясно, дробовете ми горяха, плувах с всички сили.
Достигнахме спокойната вода на лагуната в рифа, но не спрях, докато стъпалата ми не докоснаха пясъчното дъно на океана. Енергията ми стигна само да изтегля Ана от водата на брега, преди да рухна до нея и да изгубя съзнание.
* * *
Събуди ме яркото слънце. Скован и разранен, можех да виждам само с едното си око. Седнах и съблякох спасителната си жилетка, после погледнах към Ана. Лицето й беше подуто и натъртено, и страните и челото й бяха покрити с порезни рани. Тя лежеше неподвижно.
Сърцето ми блъскаше в гърдите, но се заставих да се пресегна и да докосна шията й. Кожата й беше топла и почувствах за втори път как ме залива облекчение, когато усетих пулса й под пръстите си. Тя беше жива, но единственото, което знаех за нараняването на главата, беше че тя вероятно има такова. Ами ако никога не се събудеше?