- Добре, няма да те мърдам. Кажи ми какво те боли.
- Главата. Зад очите. Навсякъде. - Остана неподвижен и не каза нищо повече.
Изчаках малко и опитах да му дам пак тайленол. Притеснявах се, че може да го повърне отново, но този път го задържа.
- Ще се почувстваш по-добре след малко - казах аз, но когато проверих след половин час, челото му беше още по-горещо.
През цялата нощ горя в треска. Повърна пак и не ми позволи да го докосна, защото каза, че имал чувството сякаш костите му се чупят.
На следващия ден спа часове наред. Не поиска да яде, нито да пие. Челото му беше все така горещо и аз се притеснявах, че температурата може да изпържи мозъка му.
Това не беше рак. Симптомите се бяха появили прекалено внезапно.
Но ако не е рак, тогава какво е? И какво, по дяволите, да правя?
Температурата му не спадаше и никога не ми се беше случвало да искам лед повече, отколкото тогава. Той беше горещ и тениската, която топях във вода и изстисквах, беше вероятно прекалено топла, за да охлади челото му, но не знаех какво друго да направя.
Устните му бяха сухи и напукани, и аз успях да прокарам малко вода и тайленол през гърлото му. Исках да го държа в ръце, да галя косата му, но докосването ми му причиняваше болка и не го направих.
Изрина се на третия ден. Яркочервени пъпки покриха лицето и тялото му. Помислих си, че може би треската му е на път да спре, че обривът сигнализира, че тялото му се бори с болестта, но на следващата сутрин обривът изглеждаше още по-лош, а той пареше още повече. Неспокоен и раздразнен, той ту идваше, ту губеше съзнание, докарвайки ме до паника, когато не можех да го разбудя.
Кръвта започна да капе от носа и устата му на петия ден. Страхът ме заливаше на вълни, когато я бършех с белия си потник; в късния следобед той беше вече червен. Мъчех се да се самоубедя, че кръвотечението е намаляло, но не беше. Синини покриваха тялото му там, където кръвта се беше събрала под кожата. Лежах до него часове, плачех и го държах за ръка.
- Моля те, Ти Джей, не умирай.
Когато на следващата сутрин слънцето изгря, го притиснах в обятията си. Ако усети болка при докосването ми, то не го показа. Пилето започна да стърже отстрани на спасителната лодка и аз се наведох и го вдигнах. То се тръсна до Ти Джей и не поиска да се махне. Оставих го.
- Ти не си сам, Ти Джей. Аз съм тук. - Отметнах косата от лицето му и го целунах по устните. Като се будех и се унасях, аз засънувах, че с Ти Джей сме в болница и докторът ми казва, че трябва да съм щастлива, защото поне не е рак.
Когато се събудих отново, допрях ухо до гърдите му и се разплаках от облекчение, чувайки пулса му. С напредването на деня обривът избледня и накрая изчезна. Тази вечер започнах да мисля, че може би той ще живее.
На следващата сутрин челото му беше хладно под ръката ми. Той издаде звук, когато се опитах да го събудя, което трябваше да означава, че спи и не е в безсъзнание. Излязох да събера кокосови орехи и хлебен плод, напълних няколко контейнера с вода от водния колектор и спирах често да го проверя.
Запалих огън. Нямаше как да си засека времето, но ако трябваше да предположа, бих казала, че отне по-малко от двайсет минути.
Не е лошо за градско момиче.
Измих си зъбите. Наистина се нуждаех от баня - не бях влизала във водата от дни, но не исках да оставям Ти Джей сам за толкова дълго. В късния следобед лежах до него и му държах ръката. Клепачите му потрепнаха, след това се отвориха напълно. Стиснах леко пръстите му и казах:
- Здравей.
Той се обърна към мен и примига, опитвайки се да се фокусира. Набърчи нос.
- Вониш, Ана.
Започнах да се смея и да плача едновременно.
- И ти не миришеш прекрасно, Калахан.
- Може ли да пийна малко вода? - Гласът му беше дрезгав. Помогнах му да се изправи седнал, така че да може да пие от бутилката, която бях донесла за него.
- Не пий толкова бързо. Искам да остане в стомаха ти. - Оставих го да изпие половината бутилка, след това му помогнах да си легне. - Можеш да изпиеш останалото след няколко минути.
- Не мисля, че ракът се е върнал.
- Аз също - съгласих се.
- Какво, според теб, беше това?
- Нещо вирусно, иначе нямаше сега да водим този разговор. Гладен ли си?
- Да.
- Ще ти дам кокосов орех. Съжалявам, няма риба. Не съм слизала до водата напоследък.
Той изглеждаше изненадан.
- Колко време не съм бил в строя?
- Няколко дни.
- Наистина ли?
- Да. - Сълзи изпълниха очите ми. - Мислех, че ще умреш - прошепнах аз. - Беше толкова болен, а аз не можех да направя нищо, освен да седя до теб. Обичам те, Ти Джей. Трябваше да ти го кажа преди. - Сълзите потекоха по бузите ми.
Той ме притисна към себе си: