- И аз те обичам, Ана. Но ти вече го знаеш.
ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Ти Джей
Изпих водата, докато Ана отиде за риба. Когато се върна, тя я сготви и ме нахрани в леглото.
- Запалила си огън - установих аз.
Тя изглеждаше горда.
- Запалих.
- Затрудни ли се?
- Не.
Исках да се натъпча с храна, но Ана не ми позволи.
- Не яж толкова бързо - възпря ме тя.
Намалих темпото, оставяйки стомаха ми да свикне да има нещо в него.
- Защо Пилето е в леглото с нас? - попитах. Не го бях забелязал в началото, но то седеше в ъгъла на спасителната лодка, без да издава звук, и изглежда му беше много комфортно.
- И то се притесняваше за теб. Сега просто му харесва да е тук.
По-късно с Ана тръгнахме към брега, за да се изкъпем, като на два пъти спирахме да си почина.
Тя ме остави да вляза във водата, натърка ръцете си със сапун и ги прекара по кожата ми. Когато бях чист, се зае със себе си. Костите на хълбоците й стърчаха и можех да преброя всяко ребро.
- Не си ли яла, докато бях болен?
- Всъщност, не. Страхувах се да те оставя. - Тя се изплакна и ми помогна да стъпя на крака. - Освен това и ти не ядеше. - Хвана ме за ръка и тръгнахме обратно към къщата. По едно време спрях.
- Какво има? - попита тя.
- Онова гадже, което си имала навремето, е бил пълен задник.
Тя се усмихна.
- Хайде. Имаш нужда от почивка.
Къпането ме беше изтощило толкова много, че не възразих. Когато стигнахме къщата, си легнах и тя се опъна до мен; заспахме, хванати за ръце.
Нямах никаква енергия цялата следваща седмица и Ана се боеше от повтаряне на болестта. Постоянно ме пипаше по челото да види дали имам температура и ме проверяваше дали пия достатъчно вода.
- Защо имам толкова много синини? - попитах аз.
- Течеше ти кръв от носа и от устата, а явно и под кожата. Това ме уплаши най-много, Ти Джей. Знаех само, че може да си изгубил някакво количество кръв, но не знаех колко.
Чутото ме паникьоса. Но се опитах да не мисля за това, а за по-приятни неща, като например целуването на Ана и събличането на тениската й.
- Ти наистина се чувстваш по-добре - каза тя.
- Да. Все пак може би трябва да бъдеш отгоре, нямам сила за друго.
- Късметлия си, че обичам да съм отгоре. - Тя ме целуна.
- „Късметлия“ е второто ми име.
След това, когато я държах, й казах, че я обичам.
- И аз те обичам - отвърна ми тя.
- Какво каза?
- Казах: и аз те обичам. - Тя се сгуши в мен и се засмя. - Чу ме още първия път.
* * *
През юни 2004 година Ана и аз направихме три години на острова. Не бяхме виждали повече самолети след онзи, който бе прелетял две години по-рано. Безпокоях се, че няма да ни намерят, но не се бях предал напълно. Не бях сигурен дали Ана може да каже същото.
* * *
- Това е последният сапун.
Ана държеше шише с гел за миене. Беше останало съвсем малко. Шампоанът и кремът за бръснене отдавна бяха свършили. Тя още ме бръснеше, но използвахме последната самобръсначка, толкова затъпяла, че дереше кожата ми, разранявайки ме независимо от това колко внимава. Втривах пясък в скалповете ни - версията ни на сух шампоан - и това донякъде помагаше. Ана ме убеди да изгоря част от косата й. Запалих краищата й и после ги натопих във вода, скъсявайки ги с двайсетина сантиметра. Миризмата на опърлена коса остана да витае във въздуха дни наред.
Вече нямахме и паста за зъби. Използвахме морска вода да си мием зъбите, гребяхме вода от лагуната и я чакахме да се изпари. Буците сол, които оставаха, бяха достатъчно груби да си изчистим зъбите, но нищо не можеше да се сравни с пастата и вкуса, който оставяше в устата. Ана мразеше това най-много. Сега щяхме да бъдем и без сапун.
- Може би трябва да разделим това на три - каза Ана, изследвайки шишето с гела за миене. - За пране на дрехите, за миене на косата и за къпане. Какво мислиш?
- Звучи правилно.
Занесохме всичко до лагуната и напълнихме контейнера на спасителната лодка с вода. Ана изстиска малко гел в него. Натопихме всички дрехи и тя ги изпра основно. Аз бях останал само с един чифт шорти, суичър, който вече не ми ставаше и Анината тениска. Най-често ходех гол. Ана имаше достатъчно дрехи за обличане, но понякога я убеждавах също да ходи гола.
* * *
През септември станах на двайсет. Започна да ми се вие свят, когато се изправях прекалено бързо, и не винаги се чувствах прекрасно. Ана се притесняваше много и не исках да й казвам, но исках да разбера дали и на нея й се вие свят. Тя потвърди.
- Признак за недохранване - каза тя. - Случва се, когато тялото е използвало накрая всичките си запаси от хранителни вещества. Ние не поемаме достатъчно от тях. - Тя хвана ръката ми и погледна пръстите, прокарвайки палец по начупените нокти. - Това е друг признак. - Тя опъна ръката си и я изследва. - И моите изглеждат по същия начин.