Хванахме се за наближаващия сух сезон и края на редовните валежи. И по някакъв начин оставахме живи.
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Ана
Една сутрин през ноември повърнах закуската си. Седях на одеялото до Ти Джей, ядях бъркани яйца, когато гаденето се появи изневиделица. Едва успях да се отдръпна на няколко крачки, когато изригнах.
- Хей, какво има? - попита Ти Джей. Донесе ми вода и изплакнах устата си.
- Не знам, но не мога да задържам храна.
- Добре ли се чувстваш?
- Сега се чувствам много по-добре. - Посочих към Пилето, което се разхождаше около нас. - Пиле, това беше лошо яйце.
- Искаш ли да опиташ малко хлебен плод?
- Може би по-късно.
- Хубаво.
Бях добре през останалата част от деня, но на следващата сутрин, точно когато хапнах парче кокосов орех, повърнах отново.
- Ана, какво има? - попита Ти Джей с разтревожено изражение и после ме сложи да си легна.
- Не знам. - Лежах свита на една страна и чаках гаденето да отмине.
Ти Джей се отпусна до мен и отметна косата от лицето ми.
- Това започва да изглежда откачено. Не си бременна, нали?
Погледнах към корема си, почти вдлъбнат след отслабването ми по време на боледуването на Ти Джей. Продължавах да нямам цикъл.
- Ти обаче си стерилен, нали?
- Така казаха. Че вероятно завинаги ще бъда.
- Какво са имали предвид под „вероятно“?
Той се замисли за минута.
- Помня нещо, че имало слаб шанс фертилността да се върне, но че не бивало да се разчита на това. Тъкмо по тази причина всички искаха да дам на банката сперма. Казаха, че това бил единственият сигурен начин.
- Това на мен ми звучи като до голяма степен стерилно. - Изправих се седнала, сега не ми беше чак толкова лошо. - Няма начин да съм бременна. Между нас двамата това е невъзможно. Сигурна съм, че става въпрос за някакъв стомашен вирус. Един Господ знае какво живее в храносмилателния ми тракт.
Той взе ръката ми.
- Добре.
По-късно вечерта, точно преди да заспим, ми каза:
- Ами ако си бременна, Ана? Знам, че искаш бебе. - След това ме стисна силно в прегръдките си.
- О, Ти Джей. Не го казвай. Не тук. Не на острова. Бебето би имало ужасно малък шанс за оцеляване. Когато ти беше болен и си мислех, че може да умреш, си мислех, че е прекалено много, за да мога да го понеса. Ако двамата трябва да гледаме бебето ни да умира, тогава ще искам да умра и аз.
Той издиша.
- Знам. Права си.
На следващата сутрин не повърнах, нито на последващите. Стомахът ми си оставаше плосък и не биваше да се тревожа, че ще родя бебе на острова.
* * *
Ти Джей се приближи към къщата, носейки въдицата си.
- Нещо голямо току що скъса кордата ми. - Той влезе вътре и след малко се показа отново. - Това е последната обица. Не знам какво ще правим, когато изгубя и тази.
Той поклати глава и се обърна да тръгне към водата, за да хване риба за следващото хранене.
- Ти Джей?
Той погледна през рамо.
- Да, милинка?
- Не мога да намеря Пилето.
- Ще си дойде. Ще ти помогна да го открием, когато се върна.
Претърсихме навсякъде. И друг път се беше отдалечавало, но никога за много дълго. Не бях го виждала от ранна сутрин и го нямаше до времето, когато с Ти Джей си легнахме.
- Утре ще го потърсим пак, Ана.
На следващия ден седях под навеса и белех хлебен плод, когато Ти Джей приближи. От изражението на лицето му разбрах, че има лоши новини.
- Сигурно си намерил Пилето. Да не е умряло?
Той кимна.
- Къде?
- Навън, в гората.
Ти Джей седна, а аз отпуснах глава в скута му, преглъщайки сълзите.
- Мъртво е поне от един ден - каза Ти Джей. - Погребах го до Мик.
С Ти Джей изяждахме храната си веднага, след като я убиехме, защото се страхувахме от хранителни отравяния. Понеже знаехме, че Пилето е мъртво от доста време, това предотврати превръщането на домашния ни любимец в поредно блюдо.
Ти Джей и аз бяхме станали извънредно прагматични.
Няколко дни по-късно, в деня на Бъдни вечер, никак не ми се ставаше от леглото. Свита на одеялото, се преструвах на заспала всеки път, когато Ти Джей ме проверяваше. Плаках. Ти Джей ме остави така този ден, но на следващия настоя да стана.
- Коледа е, Ана - каза той, навеждайки се отстрани на спасителната лодка, докато главата му дойде на равнището на моята. Погледнах в очите му, разтревожена от това колко безжизнени изглеждат. Цветът около гледните му беше с цял тон по-тъмен, отколкото си спомнях.
Измъкването от онова легло беше най-трудното нещо, което някога съм правила. Успях единствено, защото чувствах, че не се иска много да смъкна и него до моето ниво, а това беше нещо, с което просто нямаше да мога да се справя.