Той ме убеди да отида с него до водата.
- От това ще ти стане по-добре.
- Окей.
Плувах по гръб, чувствах се безтегловна и безтелесна, сякаш тялото ми се беше счупило отвътре, както вероятно си беше. Делфините се присъединиха към нас и извикаха истинска усмивка на лицето ми поне за малко.
После седнахме на пясъка, както толкова много пъти. Ти Джей се отпусна до мен и аз се облегнах на гърдите му. Той ме прегърна. Представих си семейството си у дома, събрани около голямата дъбова маса в трапезарията на мама и татко, как ядат празничната Коледна вечеря. Мама сигурно беше прекарала целия ден в готвене, а татко се е въртял около нея.
- Питам се дали Дядо Коледа е бил щедър към Джо и Клоуи - казах аз. Липсваше ми да гледам как племенницата ми и племенникът ми растат.
- Колко годишни са сега? - попита Ти Джей.
- Джо е на осем. Клоуи скоро е навършила шест. Надявам се, че още вярват в Дядо Коледа. - Освен ако някой не ги беше развалил, сигурно вярваха.
- Обещавам ти да прекараме заедно следващата Коледа в Чикаго, Ана. - Той ме стисна силно и не ме пусна. - Но трябва да ми обещаеш, че няма да се предаваш, нали?
- Няма - отвърнах аз. Сега и на двама ни беше гадно.
Календарът в тефтера ми изтичаше в края на месеца, така че трябваше да намеря друг начин да следя датите през 2005-та година.
Може би не трябваше да се тревожа.
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Ти Джей
На другия ден след Коледа с Ана вървяхме по плажа, хванати за ръка. Никой от нас не беше спал добре през нощта. Тя не беше много разговорлива, но се надявах да се развесели сега, когато празникът е отминал.
Забелязах нещо странно в лагуната. Водата се беше оттеглила почти до рифа, оставяйки огромно пространство сухо морско дъно зад себе си.
- Погледни това, Ана. Какво става?
- Не знам. Никога не съм виждала това преди.
Странни риби пляскаха напред-назад.
- Това е необяснимо.
- Да. Не разбирам. - Тя заслони очи с ръка. - Какво е онова там?
- Къде? - Аз присвих очи, опитвайки се да разбера какво гледа. Нещо синьо се мержелееше в далечината.
Но каквото и да беше, то бучеше.
Ана извика и тогава разбрах. Хванах я за ръката и затичахме.
Дробовете ми горяха.
- Побързай, Ана, хайде, по-бързо, по-бързо! - Погледнах през рамо към стената от вода, която идваше към нас, и осъзнах, че няма значение колко бързо тичаме. Нашият нисък остров нямаше шанс.
Секунди по-късно водата ни застигна, откъсвайки ръката на Ана от хватката ми. И погълна нея, мен и острова.
Погълна всичко.
ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Ана
Вълната връхлетя, блъсна ме напред и след това ме дръпна надолу. Преобърнах се и салтото под водата беше толкова дълго, че си помислих, че дробовете ми ще експлодират. Знаейки, че не мога да сдържам дъха си по-дълго, аз заритах и се устремих с всички сили към слънчевата светлина, която блещукаше над мен. Главата ми се показа над повърхността и аз се закашлях, дишайки тежко, докато се борех да поема повече въздух.
- Ти Джей! - Извиках името му, но веднага щом отворих уста, водата нахлу в гърлото ми. Дънери на дървета, големи парчета дърво, тухли и късове бетон се носеха във водата и аз не можех да разбера откъде са дошли.
Помислих си за акули и се паникьосах, като папах с ръце и дишах често. Сърцето ми биеше толкова силно, сякаш ще се пръсне. Трахеята ми се сви и имах чувството, че се опитвам да всмуча въздух през сламка. Чух гласа на Ти Джей в главата си.
Забави дишането си, Ана.
Вдишах бавно, избягвайки отломките. Стараейки се да запазя главата си над водата, заплувах по гръб, за да пестя енергия. Закрещях името на Ти Джей отново, докато останах без глас и виковете ми се редуцираха до дрезгав шепот. Напрегнах слух да чуя гласа му в отговор, но нямаше друго, освен тишина.
След това ме връхлетя друга вълна, не толкова мощна, колкото първата, но ме събори, като обръщаше и въртеше тялото ми в кръг. Отново заплувах към светлината. Когато се показах на повърхността, забелязах голяма пластмасова кофа да се носи по водата. Пръстите ми се протегнаха към дръжката и аз я хванах, но тя едва успяваше да ме държи на повърхността.
Скоро морето се успокои. Огледах се, но не се виждаше нищо друго, освен синьо.
Минаха часове и постепенно телесната ми температура спадна. Треперех, от очите ми се лееха сълзи, питах се кога ли ще се появят акулите, защото знаех, че накрая ще се появят. Може би вече обикаляха отдолу.