Кофата държеше главата ми над повърхността, но усилието изискваше постоянно да променям позицията си, което беше изтощтелно.
Бих дала всичко - бих платила всяка цена - да съм отново на острова с Ти Джей. Бих живяла там вечно, стига да можем да сме заедно.
Задрямах, но се събудих рязко, когато водата покри лицето ми. Изпуснах кофата и вълните я отнесоха. Опитах се да доплувам до нея, но крайниците ми вече не функционираха. Главата ми потъна и аз се борех да се издигна отново.
Помислих си за Ти Джей и се усмихнах през сълзи.
Обичаш ли „Пинк Флойд “?
Опитах се да достигна онези малки зелени кокосови орехчета, които обичаш.
Знаеш ли какво, Ана? Права си.
Всичко си отиваше. Главата ми потъна и аз започнах да се мятам, използвайки последните си сили да се издигна нагоре.
Никога няма да те оставя сама, Ана. Не и ако зависи от мен.
Мисля, че ти също ме обичаш, Ана.
Потънах пак и когато изплувах, знаех, че е за последен път, паниката и страхът дишаха в тила ми, и аз изкрещях, но бях толкова уморена, че прозвуча по-скоро като скимтене. И точно, когато си помислих: дотук беше, това е краят на живота ми, чух хеликоптера.
ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Ти Джей
Когато вълната удари, тя откъсна Ана от мен и започна да ме подхвърля нагоре-надолу и да ме върти. Кашлях и се давех, не можех да дишам, а вълните ме дръпваха надолу всеки път, когато успеех да надигна глава на повърхността.
- Ана! - виках името й отново и отново, мъчейки се да не позволявам на водата да влезе в гърлото ми. Завъртях се в кръг, но не можах да я видя никъде.
Къде си, Ана?
Дънерът на някакво дърво ме блъсна в хълбока и остра болка прониза цялото ми тяло. Около мен се въртяха безкрайно количество отломки, но нищо не беше достатъчно голямо да се хвана за него, преди да отмине, понесено от разпенените вълни.
Забавих дишането си, опитах се да не се паникьосвам.
Тя трябва да се бори. Не може да се предаде.
Заплувах по гръб, за да пестя силите си, като я виках и се ослушвах напрегнато за отговор. Нищо, освен тишина.
Удари втора вълна, този път по-малка, и отново ме потопи. Един голям клон на д ърво подскочи до мен, когато изплувах, и аз побързах да го стисна. Мисълта за Ана, която се опитва да държи главата си над водата, ме убиваше. Тя се ужасяваше да бъде сама на острова, но да е сама във водата беше кошмар, за който никой от нас не беше помислял. Беше казала, че се чувства в безопасност с мен, но аз не можех да я защитя сега.
Никога няма да те оставя сама, Ана. Не и ако зависи от мен.
Виках името й отново, спирах за малко да се ослушам, преди да опитам за пореден път. Гласът ми отслабна и гърлото ме заболя от жажда. Слънцето, високо в небето, печеше право върху мен, лицето ми вече беше изгоряло и ме смъдеше.
Подгизналият от вода клон потъна. Нямаше друго, за което да се хвана, така че редувах трамбоване във водата и плуване по гръб.
Борех се да държа главата си над повърхността. Времето минаваше и се изтощавах все повече. Присвивайки очи, забелязах да се носи една дървена греда. Ръцете и краката ми едва имаха силата да ме изтласкат към нея. Все пак успях да я хвана, благодарен, че издържа тежестта ми, без да потъва. Опрях бузата си в дървото и се опитах да претегля възможностите си.
Не отне много време да разбера, че такива няма.
ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Ана
Мъжът във водонепромокаем костюм цопна във водата до мен. Заговори ми нещо, но не можах да го чуя през звука на перките на хеликоптера. Той държеше главата ми над водата и със свободната си ръка правеше знак на някого да спусне една кошница.
Не бях сигурна дали това е реалност, или сън. Мъжът ме сложи в кошницата; тя се издигна и друг мъж я издърпа в хеликоптера. Те я спуснаха отново и изтеглиха мъжа в непромокаемия костюм.
Треперех неконтролируемо в мократа си тениска и шорти. Увиха ме в одеяла, а аз се борех в изтощението си да оформя думите, които исках да кажа.
- Ти Джей. - Излезе не по-високо от шепот и никой в хеликоптера не ме чу. - Ти Джей - повторих аз малко по-високо.
Мъжът повдигна главата ми и допря бутилка с вода да устните ми. Отпих, доволна да утоля силната си жажда. Студената вода успокои гърлото ми и накрая намерих гласа си.
- Ти Джей! Ти Джей е там долу! Трябва да го намерите.
- Горивото ни свършва - каза мъжът. - А и трябва да ви закараме в болницата.
Мъчех се да разбера какво казваше.
- Не! - Седнах и го хванах за раменете. - Той е долу! Не можем да го оставим там!