Обхвана ме истерия и се развиках, звукът изпълни хеликоптера. Мъжът се опита да ме успокои.
- Ще подам сигнал за тревога на други хеликоптери. Те ще го потърсят. Всичко ще е наред - каза той.
Не можех да избия от главата си образа на Ти Джей, който изчезва от повърхността и повече не изплува. Изключих се и отидох дълбоко вътре в себе си, където не трябваше да мисля или да чувствам. Завръщането в семейството ми, сцената, която бях разигравала стотици пъти в главата си през последните три и половина години, не успя да предизвика никаква емоция.
Хеликоптерът се наклони рязко и се насочихме към болницата, изоставяйки Ти Джей.
ТРИДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Ти Джей
В началото не можах да идентифицирам шума. Осени ме внезапно, когато мозъкът ми схвана, че пърполящият звук, отекващ в далечината, е от перки на вертолет.
Звукът отслабна и вече не го чувах.
Върни се. Моля те, обърни.
Не обърна. Надеждата ми премина в отчаяние и разбрах, че ще умра. Силите ме напускаха и ми беше трудно да се държа за гредата. Телесната ми температура беше спаднала и всичко ме болеше.
Представих си лицето на Ана.
Колко хора можеха да кажат, че са били обичани по начина, по който тя ме обичаше?
Пръстите ми се изплъзнаха от гредата и аз се напрегнах да я хвана отново. Продължих, унасях се и се събуждах. Неясен сън за акули ме сепна и ме разбуди окончателно. В далечината се чу слаб звук, който ставаше по-силен.
Познавам този звук.
Обнадеждих се, но бях изразходил и последните си сили, изпуснах гредата, пръстите ми се плъзнаха надолу по мократа повърхност. Главата ми потъна и аз се понесох надолу. Инстинктивно сдържах дишането си колкото е възможно по-дълго, докато накрая не можех.
Носех се в море от нищо, безтегловен, докато ме връхлитаха други усещания. Смъртта изобщо нямаше да е мирна. Болеше, смазващата й тежест блъскаше по гърдите ми.
Внезапно натискът изчезна. От устата ми изригна морска вода и аз отворих очи. Някакъв мъж във водонепроницаем костюм беше коленичил до мен. Гърбът ми лежеше върху нещо твърдо и аз осъзнах, че съм в хеликоптер. Вдишах дълбоко и когато имах достатъчно въздух в дробовете, казах:
- Върнете се! Трябва да я намерим!
- Кого? - попита той.
- Ана! Трябва да намерим Ана.
ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Ана
Сгуших се в моето вцепенено място. Мъжът леко ме разтърси за рамото, но аз не исках да говоря, само че той не спираше да пита дали го чувам. Обърнах се по посока на гласа му и примигах, опитвайки се да фокусирам подутите си, пълни със сълзи очи.
- Как се казвате? - попита той. - Един от останалите хеликоптери току що извади мъж от водата.
Помъчих се да се изправя седнала и да чуя точно какво ще каже.
- Казват, че търсел някаква Ана.
Отне ми миг да регистрирам думите му, но когато проумях значението им, изпитах въодушевление, чисто и истинско, за първи път през целия си живот.
- Аз съм Ана. - Обвих ръце около тялото си и започнах да се клатя напред-назад, хлипайки.
Кацнахме в болницата, сложиха ме на носилка и ме вкараха вътре. Двама мъже ме преместиха от носилката в болнично легло; никой от тях не говореше английски. Прекараха ме покрай телефон, който висеше на стената.
Телефон. Има телефон.
Обърнах глава към него, когато отминавахме, и се паникьосах, когато не можах да си спомня веднага телефонния номер на родителите си.
Болницата беше препълнена с пациенти. Имаше седнали хора дори на пода в преддверието, в очакване да бъдат приети от лекар. Към мен се приближи медицинска сестра и ми заговори успокоително на език, който не разбрах. Като се усмихваше и ме потупваше по ръката, тя вкара игла в ръката ми и закачи система на стойка до леглото.
- Трябва да намеря Ти Джей - казах аз, но тя поклати глава и забелязвайки треперенето ми, дръпна чаршафа до брадичката ми.
Гълчавата от толкова много гласове, само някои от които говореха английски, тътнеше в ушите ми по-оглушителна от всичко, което бях чувала през последните три и половина години. Вдишвах миризмата на дезинфектант и примигвах на флуоресцентните светлини, от които ме заболяваха очите. Някой избута леглото ми в един коридор зад ъгъла. Лежах по гръб и се борех да остана будна.
Къде е Ти Джей!
Исках да телефонирам на родителите си, но нямах сила да помръдна тялото си. Заспах за минута, сепвайки се от приближаването на стъпки. Един глас произнесе:
- Бреговата охрана току що я докара. Мисля, че тя е тази, която той търсеше.